— Честита ви радост.
Докторът се хванал за носа, защипал се, потьркал очите си и тупнал си крака о одъра, — той мислил, че спи, — но неговото упражнение останало съвсем напразно.
— Честита ви радост — повторили гостите.
— Каква радост? Какво се е случило? Да не се е отелила стринината крава? — питал докторът и мигал като куче във воденица.
— Ние ти казваме за годежа — отговорили гостите.
— Боже мои, той не помни! — казал поп Кън.
— Нема не помниш, че ние те годихме снощи вечер? — попитал поп Желязко.
Когато докторът чул тия не твърде утешителни думи и когато си припомнил своята пловдивска годеница, то по тялото му преминали студени тръпки.
— А за чие момиче ме сгодихте? — попитал той.
Събранието опулило очите си и раззинало „възприемниците“ си. Повдигнал се смях, попържни и различни разсъждения.
— Аз бях пиян, аз нищо не помня, аз се връщах от Таш-бунар, аз се бях наклянкал като копач — говорил докторът.
— Пиян, не пиян, а момичето е вече твое — отговорил един.
— Хайде да идем у невястата, защото отдавна вече те чакат, — говорил други.
— Хайде, облечете се — заповядал трети.
— И такава сватба до сега не е бивала в Казанлък — говорил четвърти.
Когато събранието изказало всичките свои мнения, разсъждения и обвинения, то докторът се удврил по челото и извикал:
— Ето какво ми направи проклетата гюлова ракия.
— Благословенное вино и проклятое пиянство — проговорил поп Желязко и помирисал джубето си, което му давало духовна храна, защото то е имало обичай да се облива с гюловица всеки пет минути.
— А как вие пиете гюловицата — с локмаруху или без локмаруху — попитал даскал Славе и погледнал доктора в очите.
— С локмаруху — отговорил докторът печално.
— Чудно! — проговорил даскал Славе и погледнал из прозореца към кръчмата, в която седели няколко посетители и наслаждали се чувствително.
Докторът навел главата си и мислил така философически, както обикновено мислят ония нещастни хора, които са прехапали езика си. Най-после той се обърнал към сватовете, помолил ги да го оставят да се облече и заръчал им да го почакат или в кръчмата, или у невястата, на която името и къщата му станали вече известни. Събравшите са излезли.
— Приготви коня ми — казал докторът на слугата си и погледнал из прозореца.
— А де ще да идете? — попитал слугата.
— Не е твоя работа -отговорил докторът сърдито. — Ти си найди кираджийски кон и намери ме в Пловдив. Събери всичкия ми калабалък и донеси го със себе си.
След няколко минути после тоя разговор докторът припущал вече коня из полето и достигнал благополучно първото село…
— Ето ти и гюлова ракия! — бъбрал той и боял се да погледа назад. — На хубаво мирише проклетата проклетница. Да не им се е видял ни гюлът, ни коренът му… Да изсъхне до корена… Насмалко щях да почерня главата си. „Пий я с локмаруху“, казва Славе. Ето ти и локмаруху… Главата ми е заприличала на пазарджийско кило. Дали не щат да изпратят след мене потеря…? Господи, свети Никола, избавете ме от това премеждие, и аз ви давам дума, че никога вече няма да туря в устата си казанлъшка ракия.