— А налбантският син? — пита хаджи Христина.
— Какво налбантският син! И Неновият, и налбантският син ходят не при мене, а при тебе, — вика госпожа Евдокия и скуби от яд косата на ушите си.
— При мене ходят, а при тебе спят — казва сърдито хаджи Христина и излазя из келията.
Из гореприведения разговор любезният читател може да види твърде ясно, че возпитанието и образованието на нашия херой се е продължавало енергически и че Казанлък се е приготовлявал да приеме в „лоната“ си зрял и опитен гражданин. В това време името на тоя гражданин се носило вече от уста в уста и всеки се старал да каже нещо ново за неговото бъдеще. Из града ходили даже и такива слухове, които накарали Нена да се поразмисли и да прочете на сина си дълга лекция.
— Знаеш ли ти как се печелят парите? — питал Нено и въсил челото си.
— Селяните ги печелят с кървав пот и с мотиката в ръка, а чорбаджиите ги добиват събрани, — отговорил Николчо и погледал на баща си така, както гледа знающият ученик на учителя си.
— Това е така, но старите хора говорят, че имането се печели лесно, а спестява се мъчно, — казал Нено и лицето му приняло по-благосклонно виражение. Из всичко се видяло, че той е останал задоволен от първия отговор на сина си.
— Щото се печели лесно, то се и харчи лесно — отговорил Николчо.
— А печелил ли си, да видиш как се печелят?
— Попитал бащата и лицето му изново приняло строго виражение.
— Ако всичките хора да би захванали да печелят, то всеки от тях би останал гладен — отговорил политико-економистът.
— Мълчи, магарешки сине, и слушай какво ще да ти кажа — казал Нено и тупнал с крака си. — Аз би желал да зная, отде си ти вземал пари да купуваш чопрази и копринени подрясници на калугерките? Ти мислиш, че аз не зная какво си правил оная събота в метоха! Жив ще да те одера! Aко бъдеш такъв, то хич да те няма. Оная вечер се срещнах с Али ага и той ми каза, че ти ходиш с Налбантооглу по кавенетата и по кръчмите и напивате се като копачи. Той мислил да ти удари един добър бой, но не поискал да ми развали кефа. А трябало е да те побие. Ти нямаш ни срам, ни очи. А какво си правил оная вечер в Долнята махала? А? Де си ти нощувал? Боже мой, моят син, Неновият син, синът на Нена чорбаджи, ходи по кръчмите, напива се пиян, ходи по жени, свирят му цигани, прави зефети! Това не може вече да се търпи. Аз ще да те…
В времето на всичката тая лекция Николчо гледал из прозореца и изучал природните наклонности на врабчетата, които се борили на крушата, а когато баща му изрекъл последните думи и когато естествоизпитателят видял майка си, която вървяла по двора и влязла в зимника, той изскокнал от стаята дотолкова бързо, чегато гори къщата им. Ако някой психолог да би обърнал своето внимание на Николчовото лице в онова време, в което той видял майка си пред вратата на зимника, то би трябало да заключи, че нейното невинно действие е произвело на сина й дълбоко впечатление или че от нейното влазяне в зимника зависи щастието и съдбата му. Нено бил твърде зачуден, когато видял, че синът му не желае да слуша неговите съвети, но когато Николчо изскокнал из стаята и когато се спуснал към зимника като пощръклял, то лицето му станало бяло като кърпа. Той имал ясно основание де мисли, че наследникът му е полудял… Нено станал и приближил се до прозореца. Но в оная минута, в която Николчо мислил вече да прескокне прага на зимника и да влезе вътре, из него излязла неговата родителница, която накарала и синът, и бащата да отстъпят няколко крачки назад… Дебелото утешение на Нена чорбаджи било в тия минута ужасно: лицето му било бледно, очите му блестели, на устата му се появила пяна, косата му била рошава и посипана с пръст, а в ръката му се намирал доволно голям камък.
— Обраха ни, обрали ни са! — викала добрата жена и махала с камъка. — Само старите пари са останали… Аз бях ги скрила в дувара, между камъните… Олеле, Боже, какво ще да правиме сега?…
Осиромашехме, пропаднахме, изгубихме се… елате да търсиме. Що стоиш на прозореца като пукал? — извикала тя на мъжа си. — Ела да търсиме. Олеле, майчице, отидоха паричките ми!
После тия думи Неновица седнала на прага, вовряла пръстите си между косата и изревала така диво, щото и врабчетата на крушата оставили своите игри и захванали да слушат с внимание.
Нено излязъл из стаята, дошел при жената си и попитал я с особено нетърпение:
— Какви пари са се изгубили? Аз те не разбирам. Разкажи ми какви пари си изгубила.
— Какви пари! — повторила Неновица. — Моите пари, които съм събирала цели петнайсет години… Осиромашах, Боже, осиромашах!… Гладна ще да ходя на стари години…
— А много ли бяха? — попитал Нено и въздъхнал.