— Много бяха — отговорила Неновица. — И гердана ми, и ривцето12 ми, и рубийкте, и татовите жълтици, и мамините парици и…
— Аз мисля, че тая работа е извършил наш Никола, — казал Нено яростно. — Да не си ги крила в зимника, а да си ги дала мене… Кажи ми, защо си ги крила и от мене? Плачи сега… Яла сам ти тука — казал той на сина си. — Да ми кажеш де си дянал майчините си пари и много ли са били тия пари… А аз седя и се чудя, отде той взема пари да харчи със своите приятели-чапкъни! Онази вечер той е дал на циганите, които са му свирили, стара махмудия… Казвай кой е откраднал парите на майка ти?…
В това време Неновица повдигнала главата си, погледала на сина си, който стоял пред нея ни жив, ни мъртъв, и казала:
— Откраднал ги е не той, а твоят измекерин с моите измекерки. Николчо никога не е влазял в зимника.
Тия няколко думи охрабрили нашия херой до такава степен, щото той повдигнал главата си и повторил твърдо и без запинане думите на майка си:
— Аз никога не съм влазял в зимника, и не съм можал да зная, че майка ми си крие парите в дувара.
— А кой ти е давал да харчиш из града и по зефетите? — попитал бащата.
— Аз му давах — отговорила майката. После тия кратки обяснения, бащата, майката и наследникът влезли в стаята и съставили домашен съвет.
— Парите тряба да се намерят — решил Нено.
— Измекеринът и измекерките тряба да се закарат на конака и да се помъчат — решила Неновица.
— Да се пита Иван отде е вземал пари да си купи арнаутски пищови и чохяна аба, — решил наследникът.
Разбира се, че тия три решения тутакси били турени и в действие. Измекеринът и измекерките били мъчени, биени, изпитвани, подмамяни, разтърсвани и други такива, но работата се не повдигала напред и парите се не намирали. Слугите говорили, че Николчо, който говори, че никога не е влизал в зимника, лъже, и привождали множество доказателства, но Неновите думи били закон, и тия били принудени да мълчат и да търпят различни мъчения. Това дело се продължило цели два месеца.
Един ден, когато слугите трябало да бъдат изведени пред съдилището последен път, в Неновата къща се случило едно доволно важно събитие. Един от градските търговци, който продавал ракия, локмаруху, бадем и други раздражающи и услаждающи стомаха предмети, излязъл пред горделивите, но сънливи очи на кир Нена и обявил му, че негова милост тряба да му заплати — като на сиромах човек, който печели своите пари с мъка и с изобилен пот, — две хиляди гроша за ракия, за бадем, за смокини и за локмаруху.
— Две хиляди гроша! Какви две хиляди гроша? Ти си полудял! А за кой дявол ни е бил твоят локмаруху. Хвала Богу, коремите ни са още здрави!… Ракия имаме да удавиме цял Казанлък, а смокини и леблебия не ядеме…
Търговецът извадил из пазухата си един дълъг тефтер, които бил подвързан с червена кожа и които бил везен с черна кожна връвчица, с топченце на края, отворил го и захванал да чете:
— Една ока гюлова ракия — четри гроша и половина; половин ока рахат локум — 12 гроша; едно бурилче с черно вино — 134 гроша…
— Стой, стой… Не ща да слушам — извикал Нено и хванал мустака си. — Я кажи ми ти, от кого си купил черното вино?
— От вас го купих — отговорил търговецът.
— Махни се сега от тука…С лудите хора аз нямам никакво вземане-даване. Комуто си дал виното и бадема, от него тряба да си търсиш и парите.
— Ще видиме, — казал търговецът и излязъл из стаята.
Това произшествие накарало вулканът да се замисли и да се разговори с жена си малко по-сериозно.
— Наш Никола ще да ни направи някоя пакост — казал той.
— Какво ти прави детето? Аз мисля, че Николчо не е крив. Нашите бакали и механджии са лошави хора… Ако си е купил за два гоша леблебийка, то тия са написали две хиляди гроша. Не плащай му.
— А ти вземала ли си нещо из бакалницата му?
— Вземала съм една ока ориз и един камък сол.
— Иди и плати му.
— Как! Да му заплатим две хиляди гроша? — Плати му за ориза и за солта.
Какво са мислили да говорят по-после между себе си двата съпруга, това остава и за нас и за всичкия свят неизвестно, защото в това време в съвещателната стая влязъл един от богатите казанлъшки граждани и донесъл със себе си пълна кесия с пари. Нено и новопришедшият вземали дъската и захванали да ги броят. След четвъртин час Нено събрал парите в две кесии: в едната били бели пари, а в другата — жълти, оставил ги на миндерлъка и рекъл на длъжника си:
— Хайде да се качиме горе, да ти дам тимисюка13 и да пинеме по една гюловица.
Длъжникът, като всеки разумен човек, се не отказал да пропусне някоя и друга и да осиромаши своя заимодавец барем с един грош за неговите Хаджи-Калчовски проценти, и тръгнал след Нена с такова смирение и благоговение, чегато го водят на изповед или пред кума. Скоро двата приятеля седнали в оная стая, която се намирала на горния кат на къщата и в която Нено и Неновица приемали гостите си, и пред тях била турена квадратна скемля14, накрита с червен месал, на която се намирала ракия и мезенце.