Но да махнеме с ръката си и да влеземе в Пенкината градинка, в която съществуват всякакви цветя. Аз обичам тия момински градинки, които съществуват само у ония народи, които са увардили своята невинност, които не са „вкусили от европейските познания добра и зла“ и които са още млади и чисти. В България тия градинки не са нищо друго, освен девически храмове, в които се моли невинността и в които преклонява коляното си светата натура. Пенкиният храм е бил хубав и затова, защото е била хубава и неговата жрица. Аз смело мога да кажа, че тая жрица е имала голямо сходство с онзи божур, който се разтваря утрента преди зора и на когото висят няколко бистри капки елмазена роса. Но хайдете да влеземе… Пенка ходи между лехите на, цветята, гледа на всякое от тях с искрена любов, въздиша мило и, както ми се чини, сладострастно повдига своите ясни очи нагоре, шепне нещо си и пипа гушката си… Но гледайте, гледайте! Тя намира един стрък невинен щир, изскубва го, тъпче го със своето малко краченце и пак въздиша. Из всичко се види, че на сърцето й са захванали вече да се борят ония човечески страсти, които се наричат живот и които се състоят от любов и ненавист… Гледайте, гледайте! Тя шепне нещо си, гледа към вратата на градинката, въздиша още веднаж, откъсва си малко здравец и мирише го. А какво ли тя там шепне? Слушайте, слушайте!
— А защо ли на годежите дават на сватовете здравец? Всичката градинка ще да ми потъпчат! У бабини Недялковичини и циганите влязоха в градината, чегато не могат да свирят отвънка… A у Николичини не намериха друго място, ами играха хоро в градината, — всичкото цвете изпогазиха… Стоян обича здравеца. Завчера аз видях, че той въртеше в ръката си един стрък здравец… Мама казваше на тата да ме даде Стояну. Аз чух през къщното прозорче. „Момчето е добро“-казва… „И аз зная, че е добро; по-добро нийде няма“.
Какво е мислила да шепне Пенка по-нататък, аз не зная, защото ще да ида да посрещна Стоянова майка, която влаза в Петровата къща натруфена и накитена и носи в ръката си алена кърпа, в която сега за сега не мога да ви кажа какво се иамира. Прощавайте, аз отивам когато Стоянова майка влязла вътре и когато била поканена да седне, то тя захванала да мълчи ако и да принадлежала в числото на ония хора, които не обичат това занятие. Мълчели и стопаните на гостоприемната къща, ако байо Петър и да бил така също не слабословен хлапар… След десетина минути Стоянова майка, като погледала към тавана, се пресрамувала и казала:
— Горещина ли ви е? Аз съм станала вир вода.
— Горещина е — отговорил байо Петър.
— А какво ви правят дечицата? — продължала Стоянова майка.
— Здрави са — отговорила Петровица. — A ваш Стоян какво прави?
С последния въпрос Петровица желала да развеже езика на свахата и да облекчи обясненията й.
— Добре е. Тая година Господ му даде хубава печалба. Тряба, тряба вече, Петровице, да го оженя. Аз съм дошла да искам ваша Пенка.
Тия обяснения никак не зачудили Петра и Петровица, защото тяхна милост отдавна вече очаквали тая желаема сваха и защото били приготвени да кажат „да бъде“.
След няколко часа после това Стоян отишел сам в Петровата къща да се разговори със своите бъдещи родители и бил посрещнат свесели лица и с няколко благословии.
VI.
В Стояновата къща се събрали няколко души младежи да му „честитят радост“ и да преметнат по някоя и друга бистра люляна. Събранието било весело и одушевено, защото бил празник и защото гюловицата се отличала и сама с меризма нй локмаруху.
— Ти вземаш най-хубавото момиче — говорил Никола Глухият и гледал към пълната чаша с особено наслаждение, чегато в нея се е заключало всичкото негово щастие.