Под една кичеста круша в една от трендафиловите градини било постлано черно-жълто китено чбрдже, на което седели две лебеници или, както ги наричат казанлъчени, две дини, които представляват едносъщност и неразделност, или, да кажа по-понаятно, едната лебеница, която била твърде голяма и малко продълговата, седяла на черджето, а другата, която била малка и туплеста, седяла на първата лебеница, така щото от тия две разновидни лебеници произходило едно неразделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи. Но аз заборавих да ви кажа, че голямата лебеница е била облечена в копринена риза, в ленени гащи и в бяло копринено, с червени пръчици елеченце, и че малката лебеница е била покрита с бял фес. Голямата лебеница се повдигала нагоре и отпускала се надоле твърде затруднително, а когато произходило това, то на малката лебеница се отваряла някаква си дупка, над която стърчели две дълги бяло-черни урезалки козина, поимала и изпускала воздух и клокала така поетично, чегато в голямата лебеница се намира цял вулкан. Но малката лебеница имала още две приемущества: на нея стърчели три червени подлоги, които носили название уши и нос, и две черни точки, които в общежитието се наричат очи, а по манастирите — светила. Изведнаж черните точки, които до това време били сънливи, шавнали насам-нататък, и издупката изскокнали няколко потока лава, между които се зачули следующите думи:
— Иване бре, ела сам!
Пред лебеницата се изправил един млад и гиздав момък, който принадлежал в числото на ония нередки същества, които се наричат сеизи6 и които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд. Аз не ще ви разказвам какво виражение е имало лицето на тоя млад човек и с какво е бил той облечен, защото, както ви казах вече по-горе, подобни личности вие можете да срещнете всеки ден и всеки час и защото тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречем н и щ о.
— Де е Никола? — заклокал вулканът и долнята лебеница се повдигнала цяла педя нагоре.
— Отидоха със Станчовото момче да търсят врабчета — отговорило нищото.
— Аз хилядо пъти съм ти казвал да го не оставяш да ходи сам… Вие слушате само тогава, когато ви кръстосват със суровицата. Иди при детето!… А де е чорбаджийката?
— Тя си почива под крушата.
— Нека си почине… Иди и доведи Никола. Не оставяй го сами! Гледай с четири очи… Не оставяй момичетата да седят и да лапат мухите. Парици им се плащат. Удряй! Тия хора нямат ни срам, ни очи. Париците ти вземат, а работата ти оставят за Петровден! Иди при детето.
Иван тръгнал към стария кестен, но голямата лебеница, с помощта на малката, му заповядала да се върне и да приеме още няколко мъдри съвети и наставления.
— Ти го не гони: гледай да не падне и да се не убие… Кажи му, че го викам аз. „Баща ти те вика да ти даде ново гроше“ — му кажи. Кажи му, че съм хванал пиле. Иди при чорбаджийката и кажи й да не лежи под крушата. Под крушата сянката не е гъста. Кажи й да се пренесе под големия кестен. Пренеси и моята постелка!… Или чакай, не ще ми се да се местя. А ракията изстуди ли се?
— Аз мисля, че се е изстудила, — отговорило нищото.
— Ти мислиш!… Хиляди пъти съм ти казвал да не ми отговаряш така. И в Филибе те водих, и в Захара те пращах — не можа да станеш човек! „Трябва да се е изстудила, чорбаджи!“ -тъй трябва да кажеш. Кажи де!…
— Трябва да се е изстудила, чорбаджи, — отговорило нищото.