— Това ще да бъде решено после сватбата ми — казал синът равнодушно. — Защо, питам аз вас, искате да ме ожените без време? Или искате да ме зачерните? Не женете ме още: дайте ми да поживея и да се порадвам на младините си…
Всичкото това Николчо говорил без волнение и без душевна борба.
— Ако те оставя да поергенуваш още някоя година, то една заран ще да те намеря обесен на някое дърво — проговорил бащата. — Юздата тряба да ти се тури колкото се може по-скоро… — Aз искам само да зная харесва ли ти се Пенка Петрова и ли не? Ако ти се харрсва, то аз ще накарам Стояна да се потресне…
Последните няколко думи накарали Николча да дойде в себе си и да се замисли. Тоя човек, който заключала в себе си всичките пороци и който бил готов да унизи своето човеческо достойнство и в най-нищожните дела, имал известна гордост или, да кажем по-вярно, някакво си своелюбие, което е свойствено само на ония развалени натури, които не могат да търпят онова, щото е чисто и честно и които се стараят да пакостят всекиму, който стои от тях по-високо, Николчо, както знаеме вече, презирал сиромасите и честните работници, които живеят със своя пот и които не умеят, да едат на готово, т. Е. На които бащите не са накрали достатъчно за тяхното наслаждение. Мисълта, която се появила в главата на майката, привела сина в умиление и той се решил за няколко минути да я приведе в действие.
„Това не ще да бъде лошаво, мислил той. Аз тряба да открия устните на Стояна… Нека ме помни… Но страх ме е да не изпия сами пелина. Ами ако Петър и Петровица кажат на баща ми, че е вече късно? Ами ако ни върнат? С какви очи ще да погледам аз тогава на моите приятели? Но нищо, нищо… Аз ще да им кажа, че баща ми е искал Пенка без моето съгласие. А какво ще да ми каже моя Цона? Ще да поплаче клетницата… Aз ще да й купя и гривни, и сукно за контошче. Жените се утешават лесно. Но тя ми квза оная вечер, че е тежка. Това ми се не харесва… С калугерките е лесно. Тях аз никога не съм лъгал и никога не съм им обещал съпружеска вярност. Тия продават своята чест малко по-евтиничко. Една мска да й купиш сукно за антерия, друга за джубе, трета иска парички, четвърта те моли да й купиш библия от протестантите, а пета нищо не иска — само вашата любов! Прощавайте, мои мили калугерчици! Ваш Николчо ще да бъде женен. А тогава що! Пак същото. Жененият човек може да влезе даже и при игумениците“.
След няколко минути после тоя семейни конгрес Нено чорбаджи облякъл джубето си, казал на Неновица няколко думи на ухото и излязъл. Из пътя неговата глава работила доволно бързо, ако мазният му мозък и да сбърквал конците няколко пъти. Скоро той дошел до къщата на бая Петра, надникнал през прага и извикал:
— Имате ли куче?
— Вляз, вляз. Нямаме — отговорил тънък и нежен глас.
Нено влязъл. Пред него се появила доволно живописна квртинка. Пенка седяла на постлана на земята рогозка и шила нещо си, а Петровица чесала вълна. Лицата на тия две женски същества били весели и щастливи. Когато Нено погледнал на тях, то сьвестта му заговорила и лицето му почервеняло.
„Аз съм дошел да разваля щастието на тия, добри хора, които не ми са направили никакво зло! — помислил той и запрял се. — Наш Никола не е за тоя ангел… Но няма какво да се прави…Дома ме изеждат с дрипите, ако не свърша нещо. Напред, Нено! И аз не бях за моята стопанка, а Господ ми я даде“.
— Дома ли е Петър? — попитал той.
— Вътре е — отговорила Петровица. Нено чорбаджи влязъл в мъничката къщица на бая Петра и заварил нейния стопанин в такова положение, а каквото се намират почти всичките лениви хора лятно време: той бил полугол и час по час отривал лицето си, по което текли изобилни вадици от пот. Приятелите се поздравили любезно.
— Аз бих желал да зная, каква работа те е изпроводила при мене в такова горещо време? — казал байо Петър.
— Ох, не питай — отговорил Нено чорбаджи и седнал до прозореца. — Тая горещина ще да ми извади душата. Едвам съм дошел. Кажи на вашите да ми дадат малко студена — водица.
Байо Петър извикал като протогер26 на жените, без да спрменува името им, да донесат вода и продължал да гледа на своя гостенин с маслено благоговение. След малко време в стаята влязла Пенка и подала иа Нена чорбаджи зелена стомнв, която била пълна със студена вода, послте това тя излязла изново на двора, а Нено чорбаджи се прокашлял и проговорил:
— Aз чух, че вие сте я годили.
— Годихме я — отговорил байо Петър.
— Рано сте намислили де я задомите.
— Не е рано — отговорил байо Петър. — Петнайсетата година и се изпълни вече.
— А аз ти казвам, че си прибързвл: аз мислех друго… Аз мислех да я взема за наш Никола.