— Нека поплаче — казала Неновица и свила устните си. — И аз плаках, когато ме годиха за тебе… Всичките момичета плачат. Но ти тряба да прибързаш и да направиме сватбата. Кой знае какво може да направи Стоян! Не е той отишел във Влашко… Мене е страх да не стане хайдутин и да ни не направи някоя пакост… Баба ми разказваше, че мой чичо е грабнал своята годеница из черковата, когато отишли да я венчвят за другиго, и сватовете нищо не можели да му направят. Кови желязото, дорде е топло!
— До неделя ще да го изковем — казал Нено и отишел да поговори със сватовете и да им каже да прибързат със сватбата.
Скоро преминали и двете седмици. Една неделя после Петровден Николчо бил венчан за Пенка и сватбата станала за слава и за приказ. Казанлъчани говорили, че ако на тая сватба да не би се случили две, разбира се не твърде важни, произшествия, то подобна сватба не би могла да стане още веднаж не само в България, но и в подземното царство. Тия две произшествия са следующите. Когато младоженците се връщали из черкова, то ги срещнала Стоянова майка, погледала на младоженеца яростно и казала сърдито:
— Зачерни ти, мой синко, хубавото момиче! И невястата ти няма да види добро, но и ти няма да прокопцаш… Ако майка ти и да казва, че ти ще да се поправиш после женитбата, но аз мога да те уверя, че до днешния ден ни една свиня не е могла да се отучи да рови купищата. А какво ще да прави баща ти с детето на Цона Михаличина? Ти мислиш, че хората не знаят кой е баща на това дете? Да го не удавите в Кайнарджа, както удавихте и детето на Божата кравица? Хайде вървете си сега! Аз ви казах всичко, щото лежеше на сърцето ми. Нека бъдат проклети всичките бащи и майки, които нямат сърца и които кривят с душите си!
Другото произшествие било малко по-значително. В сряда после сватбата на Нена дотрябали пари и той заповядал на жената си да му даде ония кесии, които му били донесени преди месец и половина от устабашият на бакалския еснаф. Неновица отишла и донесла му една кесия.
— Аз ти казах да донесеш и двете — казал Нено.
— Ами Устабашия ти донесе само една кесия — казала Неновица.
— Как една кесия?… Две кесии… Едната е пълна със сребро, а другата със злато…
— Аз намерих на миндерлъка само една кесия — казала Неновица и плеснала ръцете си.
— Една кесия! — изревал Нено и опулил очите си като стар бухал — Една кесия… една… само една! Нека ме убие светата гърмотевица!. Ле-ле-ле! Де е Никола? Намерете Никола… Умирам… Дръжте ме… Шестдесет хиляди гроша…
— Иване! — извикала чорбаджийката и на устата й се появила пяна. Из всичко се видяло, че и тя е изгубила вече любовта си към своето „мамино детенце“.
Иван, който все още слугувал на Нена чорбаджи, ако и да събрал вече доста отдавна добри парици, израсъл пред своите повелители и мълчешката очаквал техните приказания27. Но, о чудо чудес! Нито чорбаджият, нито чорбаджийката били в състояние да продумат!…
— О-де-ле-ле, умираме — проговорила най-после чорбаджийката и из очите й потекли едри сълзи. — Припкай, Иване, и намери Никола… Пари пак са се изгубили…
След една неделя после това произшествие поп Кън; за когото тряба да кажем няколко думи, събирал сечивата си и приготовлял се да извърши една доволно тежка, но полезна работа.
— Тури в бохчата новия патрахил, който ми беше харизан от хаджийката, — говорил той на едно младо и руо момченце, на което името било така също Иван. Тряба да знаете, че казанлъчени обичат Ивановците твка също, както коприщени обичат Лулчовците, карловци — Тудураковците, калоферци — Тинковците и сопотненци — Цачовците. — Хайде, хайде, не чеши се, а шавай по-скоро — продължил поп Кън и захванал да се омива. — Хайде да захванеме, Иванчо. „Благословенъ Богъ нашъ“…
— „Слава Отцу и Сину и Святуму Духу“…– захванвл да чете Иванчо и да везва бохчита.
— Бързай, бързай Иванчо! „Господи помилуй, Господи помилуй!“ Чети „Помилуй мя, Боже!“
А разбирате ли каква е била рвботата и какви майстории е знаял поп Кън? Ако не разбирате, то слушайте. Поп Кън имал обичай да служи бденията утренните и всичките други дреболии дома си, а за черковата оставял само литургията, която, да кажеме право, се свършвала твърде бързо, Иванчо, който така също бил от бързите хора, бил за поп Къна не само дясна ръка и десен крак, но съставял и половината от неговия език и от неговия мозък. Даже и сам поп Кън говорил, че ако да не би бил Иванчо, то ни един православен християнин не би можел да отстои Василевата литургия. И така, дорде поп Кън и Иванчо се омивали и обличали, то бденията се свършвали; дорде дохождали до черковните врата, то утреннята дохождала до своя „амин“, а дорде се отваряла черковата и дорде, клисарят палил свещите, то и на литургията се давали петте пари. Бъбрал Иванчо, бъбрал дядо поп, бъбрал Иванчо, и когато бабичките дохождали пред пангара да си купят по една свещ, то дядо поп вряскал из всичкото си гърло: „Сострахомъ божи“, а Иванчо чел „Молитвами святихъ отецъ…“ и работата се свършвала.