— Против теб е викнал всичкият град — казал каймакаминът и махнал с ръката си.
— Отдавна би трябало да му се тури юздата — казал Али-ага.
— От сега гюловицата ще да стане малко по-евтиничка — си помислил поп Желязко.
В Пловдив нашият херой бил държан не дълго време, защото нямал даваджии и защото прегрешенията му се отнасяли повече до него самия, нежели до неговите съграждани. На връх Св. Димитър той бил пустнат… Но де се е дянал после това? Поп Кън разказва, че той отишел във Влашко и че се е заселил в Гюргево, дето го храни една циганка, която пере хорските ризи и която продава по улиците варен кукуруз.
Казанлък е хубав и весел град; хората му са чисти и благородни; понятията на гражданите са високи и човеколюбиви; а гюловицата е люта и миризлива. Хайдете да идеме в гюловите градини и да се надъхаме щастие и блаженство… Слънцето свети весело и любезно, пиленцата пеят и скачат от храстек на храстек момичетата се смеят и радват се, децата припкат и викат из всичкото си гърло… В една от тия райски градини седи доволно побеляла вече жена, с жълто и папунесто лице, и милва до коленете си две дечица, които й гледат в очите и които й изказват детинска чиста любов и невинно почитание… Не далече от тая щаслива група една още млада жена върти мотиката и прекопава трендафила… Лицето й е бледно и повянало, очите й гледат темно и безсмилено, ръцете й са почернели от слънцето и от тежката работа, косата й е побеляла, а по лицето й текат изобилни сълзи. Час по час тя изправя снагата си, гледа умилно към децата, въздиша тежко и горчиво и навожда се изново… Из всичко се види, че тая работа не е по нейните сили, че пръстите й тръпнат, че кръстът й я боли и че всичките й телесни сили изнемогват под тежката мотика, но нейните дечица тряба да бъдат сити и обути и нейната свекърва не тряба да проклина дните си… Тежка е желязната мотика, горещо е ясното слънце, слабо е женското тяло мъчен е трудът! А пред очите на младата жена се мяркат по-приятни картини, по-мили образи, по-чисти възпоминания, по-щастливи времена… Мярка й се нейното девичество, мярка й се нейната младост, мярка й се Стоян и неговото добро и умно лице… И тече след сълзата сълза, и трупа се над страданието страдание, и събира се с нещастието нещастие, и страдае бедното и полуубиеното сърце…
— Ох, ако да не би били децата ми! — говори младата жена и гледа с любов и с ненавист към небето — Как, какво! — отговаря сама. — Тутакси се бих удавила! Аз не тряба вече да живея… Ох, тато, тато, какво направи ти с мене? Боже мой, прибери ме, но не оставяй децата ми!
А децата й гледат умилно, смеят се, кикотят се и играят си.
— Булка, остави мотиката и почини си! — казва Неновица и клати главата си. — Ела пийни малко студена водица. Боже, защо не мога да й помогна? Като ми взема парите, то защо ми взема и здравето?
Един мой приятел ми доказваше един ден, че ние, българите, сме добри християни, защото мислиме повече за ближните си, нежели за своята собствена черга, която отдавна вече се е покъсала и която е пълна с бълхи. Това непатриотическо убеждение ме накара да изляза из себе си, да наговоря на моя приятел цял шиник грубости и да му докажа като два и два четири, че негова милост не чете нито цариградските вестници, нито издадените от г-на Данова ръководства, нито стихотворенията във в. „Ден“. „Българите не са добри християни!“ — извиках аз и долната ми устна затрепера от яд. — Добрите християни се стараят по-напред да попощят чуждите черги, а после вече са завземат да плачат на своите гробища… Българите не са такива. Тия достойни за уважение хорица мислят, сънуват и грижат се само за своите лични удоволствия, които се наричат у, нас „животец“, а ако понякогаж плачат по-чуждите гробища, то плачат именно затова, защото мъртъвците имат деца и унуки, които могат да им бъдат подойници. Ето каква е работата!… Ех, българинът знае на какво стъпя и що му е потребно! Искаш ли доказателства! Ако искаш, то трябва да знаеш, че ако във Влашката земя да не би съществували патета и мисирчета, то и орлите не би се събирали да плачат на чуждите гробища. Тая логика, както ми се чини, е твърде понятна. Ето ти главната причина, която накарва нашите банкери и базиргяни, нашите учени и просветители, нашите патриоти и дипломати да оставят жените си и децата си, да презират името си и народността си и да се отказват от майките си и от бащите си.