Жената на Нена е една от най-честните изпълнителници на онова значение, което й е било внушено още от малолетството в родителската къща с ежеминутни примери из действителния живот и която се основава на това, че „трябва да се внася, а не да се изнася“. Тая теория, която гледа на живота като на възможност да бъде събрано и спечелено колкото се може повече, накарва множество жени, които в младостта им е възможно да бъдат задомени насила за някой петдесетьогодишен вдовец, но които не е вече възможно да изтеглите из обятията на тия старци с никакви клещи, защото тия изведнаж стават черни робини надумата „да спечелиме“, която е най-главната религия на техните мъже, — стават мравки или безизключителни „дай ми“. Такава е била и жената на Нена. Нейното хубавичко и мазничко лице е било почти всякога сериозно, мълчаливо, навъсено и замислено само за това, защото в главата й са се въртели важни въпроси, като например, колко сол да се тури на зелето, как тряба да се съхранят пресни яйцата, с какви способи да се изпроси още едно гърненце, как да се умалят домашните разноски и пр., които не й давали нито две минути време за нарушението на домашнята тишина и спокойствие… С една дума, главата на Неновата жена и ден и нощ прела и тъкала само за три жизнени начала: да не излазя из къщата им онова, щото би могло да остане в нея; да се не дават двайсет и осем пари, когато могат да се дадат двайсет и седем; да се не доплаща или съвсем да се не плаща на ония, които не могат да ни накарат насила да им платиме… Ако Нено плащал някому дълга си, то неговата съпруга искрено съжалявала, че това се е случвало действително… В нейната глава доволно често се въртели такива мисли: „Добро би било да не плащаме на работниците. Всяка година би ни оставали по десет хиляди гроша… А нам всеки тряба да плаща… Aко аз да би намерила на пътя сто хиляди гроша, то би ги скрила и никому не би ги показвала. Нека седят закопани в градината. А ако намеря само сто гроша? — И тях ще да заровя в градината — в гърненце ще да ги туря и ще да ги закопая… Или не в гърненце, а в някой дрипел, защото гърнето чини шестдесет парици. А ако намеря пръстен? — Него ще да продам…“ И множество още зрели и практически мисли се провирали през мозъка на тая знаменита жена, ако тоя процес и да произходил без волнение, без страстни увлечения и без напразни разговори, защото спокойствието и тишината са седели вече доволно яко на своите престоли.
— А бе, ти пиеш скъп тютюн — говорила нежната съпруга на мъжа си и целовала го опоително.
— Истина е скъп — отговарял Нено.
— Купувай по-евтин — казвала разумната и економната жена и целовала го още веднаж.
Нено нямал сила да се откаже нито една минута от домашната тишина, и купувал по-евтин тютюн.
— Виното е скъпо тая година — говорила Неновица.
— Истина е скъпо — отговарял Нено.
— А механджиите ви го продават още по-скъпо — продължавала Неновица.
— Истина ни го продават още по скъпо — продължавал и Нено.
— А ти не ходи да пиеш в механата и да черпиш казанлъшките чапкъни — съветовала Неновица. — Пий си дома. Нашето вино е десетьогодишно… Цели двайсет бъчви се намират в зимника. Продай половината!
Последният съвет се не харесал на Нена и той се решил да защити своята крепост, но тишината, спокойствието и задебелялото вече лице на съпругата му одържали такава блестяща победа, каквато не е одържавал ни Наполеон I, ни Атила, ни Тамерлан. Не преминала нито една неделя, а Нено захванал вече да осъжда своите по-напредни приятели, че тяхна милост се скита по кръчмите и по кафенетата, че харчат парите си напразно, че се карат между себе си като цигани й че не знаят де да се дянат… И в това време той чувствувал, че има право да им се смее, защото в неговата къща владее тишина и спокойствие. Когато имал нейде работа и когато се връщал назад, то отварял вратника, разгледвал двора си и произносил:
— В моята къща е рай — райска тишина.
Влазял в стаята.
— Свърши ли? — го пита Неновица, па сяда до него на миндерлъчето и захваща да шие мъничко ризленце.
— Свърших — отговаря Нено и отрива своята горна лебеница.