Николчо бил въведен в християнското стадо, както видяхме вече из разказа на самата родителница, от поп Ивана Славеят, а негов възприемник станал Никола Искрата, който е известен повече под името „дал Кольо, взел Кольо“. Последната титла байо ви Кольо е получил от цялото казанлъшко гражданство и получил я е заслужено. Тряба да ви кажа и това, че ни една титла под ясното небе, която се е давала когато и да е, даже и на руските генерали, не се е прилепяла до своя господарин дотолкова тясно, доколкото прякорът „дал Кольо, взел Кольо“ е отговарял на своето назначение. И, наистина, ние знаеме твърде добре, че множество генерали са добили своите титли не затова, защото са били способни, а заюва, защото техните солдати са умирали без страх; а наш Кольо Искрата се е борил против грубото човечество и с мъжество, и с постоянство, и без ничия помощ, и неговото изречение „дал Кольо, взел Кольо“ е имало важни последствия не само за Казанлък и за казанлъшките вдовици, но и за оная търговска наука, която се нарича бухгалтерия. Казанлъчени говорят, че ако Кольо Искрата да би се главил барем за един месец във всемогъщата контора на барона Родшилда за бухгалтер, то негово сиятелство непременно би било избрано за министър на финансията във Франция, защото в сегашния деветнайсети век произведенията на Калифорния се много по-важни, нежели великите съображения на Роберта Тюрго и политико-економическите теории на Адама Смита.
Да ви разкажа сега какви са били заслугите на Никола Искрата, които са му пожертвували гореказаната титла. Една година почтените казанлъчени избрали Искрата за секретарин на общината и поверили му градските суми. Искрата пожелал да се отличи, т.е. добил воля да докаже на своите съграждани, че тия не са погрешили, ако са избрали именно него за деловодител на обществените дела. Той купил дебели тефтери, дал на всеки от тях особено название и захванал да пише „дал Кольо, взел Кольо“, а когато се свършила годината и когато „дал Кольо, взел Кольо“ си подал сметките, то казанлъчени раззинали устата си и опулили очите си.
До петьогодишния си възраст Николчо, малкият Николчо, кръщелникът на големия Николчо, не изнесъл пред света нищо особено. Единственото негово отличие, което било забележено в продължението на тия пет години, и то не от казанлъчени, а от собственото семейство на бъдещия гражданин, се заключало в това, че госпожа Неновица захванала да посреща своя нижайши повелител неопрана, несресана и неомита. Но и това явление подействувало на Нена успокоително. Когато той срещал жената си с разрошавена глава или с различни белези по дрехите, то се радвал и обяснял сам на себе си:
„Който има наследник, той трябва да пести и да ходи непран и неомит… Майка е!… А какво евангелско виражение се е появило у нея на лицето!… Тя е по-умна от мене. Аз тряба да я слушамм и да изпълнявам волйта й. Ако да не би била тя, то аз не би имал толкова пари“.
После тия разумни разсъждения Нено се решил с всичкото си сърце и душа да дебелее и да не обръща внимание на нищо и на никого. Разбира се, че и това решение се случило не без малка борба. Когато един ден Неновица му казала просто и ясно да мълчи, да слуша и да не й противоречи, то у него се появило едно малко и невинно самолюбийце, но то било не твърде дълготрайно. След малко време жената му, без никакви церемонии, захванала да го води за юларчето към неговите домашни обязаности, а той вървял спокойно, не ритал и не хапал, защото неговата душа не желала нищо друго, освен тишина и спокойствие.
Из всичкото това, щото ви казах по-горе, вие сте успели вече да се убедите, че Николко се е возпитал изключително под ръководството на майка си, която се е стараела да му внуши само една, изключително една идея, че всеки разумен човек е обязан да разбогатее и да има много, защото сиромашията не чини нито калпав грош. Тая идея се насаждала в младата глава и чрез различни приказници, и чрез различни съвети, и чрез различни примери из действителния живот.
Когато Николчу чукнала седмата Коледа, то родителите му го завели в училището и предали го в ръцете на знаменития в онова време казанлъшки педагог, който е знаел не само да учи по панакидата, а и да пее в черкова. Името на тая знаменита личност е било даскал Славе — и нищо повече. Всичкият град го е знаел под това име. Когато веднаж било изпроводено из Пловдив такова едно писмо, което било надписано „Мусекословеснейшему господину кирию кирию Слави“, и когато това писмо било занесено на поп Иван Славеят, то неговото христолюбие се разсърдило и казало: „Аз не съм мусекословеснейше и името ми е Иван. Това писмо е за даскала“. Мнозина разказват, че това произшествие е станало не по погрешка, а с зло намерение. Разносвачът на писмата, който бил дявол човек, искал да се поприсмее на дяда попа и на неговата музика, която във времето на „Со страхомъ божи“ приличала на хрюкане. И в Казанлък има дяволи хора! Но като и да е, а мусекословеснейши Славе принял чорбаджийското дете с отворени обятия, дал му нова панакида, на която било написано — (кръсти, Боже, помагай) а б в г д и пр., и накарал го да целуне дебелата ръка на баща си и бялата ръчица на майка си, която приличала на захарски симид.