— И таз добра! — възкликна старият. — Нима искаш да кажеш, че при всичките пари, които ти давам, ти не можеш да я накараш да ти отдели барем час-два?
— Много дълго отлагах, а сега вече е късно. Вдругиден тя заминава за Европа и ще остане там две години. Можем да се видим само утре вечер, и то само за няколко минути. В момента тя е на гости у леля си в Ларчмънт. Там не мога да отида. Но се разбрахме да я посрещна на Централната гара в осем и трийсет. Оттам препускаме на галоп по Бродуей до театър „Уолак“, където ще ни чака майка й с останалата компания. Мислиш ли, че през тези пет-шест минути тя ще има възможност да слуша моите признания? Не, разбира се. А какви са изгледите да й се обяснявам в театъра или след представлението? Никакви. Не, татко, това е един възел, който твоите пари не могат да разплетат. С пари не можеш да купиш и минута време. Ако можеше, богаташите щяха да живеят по-дълго, нали? Не виждам никаква надежда да поговоря с госпожица Лантри преди заминаването й.
— Добре, мойто момче — каза весело старият Антъни. — Хайде сега върви в своя клуб. Радвам се, че не си болен. Само не забравяй от време на време да палиш някоя и друга свещ пред олтара на великия бог Мамон. Казваш, време с пари не се купува. Разбира се, не можеш да си поръчаш вечност, да ти я опаковат и да ти я доставят у дома за еди колко си долара. Но аз съм виждал колко изподрани са ходилата на стареца Хронос от тичане по златните залежи.
Същата вечер при брат си Антъни, който четеше вечерния вестник, пристигна леля Елен, кротка, сантиментална, понабръчкана, пребогата, и с въздишка подзе разговор за страданията на влюбените.
— Всичко това вече го чух от самия него — прозина се брат й Антъни. — Казах му, че банковата ми сметка е на негово разположение. Тогава той започна да отрича ползата от парите. Парите няма да помогнат, казва. Етикецията на висшето общество не можеш я помръдна и с цял впряг милионери — такива ми ги наговори.
— О, Антъни — въздъхна леля Елен, — безсмислено е да придаваш такова значение на парите. Богатството е нищо, когато става дума за истинска любов. Тя е всесилна. Да й се беше обяснил по-рано. Едва ли би отказала на нашия Ричард. Боя се, че сега вече е късно. Няма да има възможност да поговори с нея. А ти с всичкото си злато не можеш да дадеш щастие на сина си.
В осем часа на другата вечер леля Елен измъкна от калъфче, проядено от молци, старинен златен пръстен и го поднесе на Ричард.
— Сложи го още сега, Ричард — помоли го тя. — Той ми е подарен от майка ти. Тя казваше, че носи щастие в любовта. Заръча ми да ти го предам, когато си намериш лика-прилика.
Младият Рокуол взе почтително пръстена и го опита на малкия си пръст. Той влезе само до втората става. Ричард го свали и го пъхна в джобчето на жилетката си, както обикновено правят мъжете. После поръча по телефона файтон.
На гарата в осем и трийсет и две успя да се добере в гъмжилото до госпожица Лантри.
— Не бива да караме мама и другите да ни чакат — каза тя.
— Бързо към театър „Уолак“ — поръча незабавно на кочияша Ричард.
Те полетяха по Четиридесет и втора към Бродуей, а после надолу по белозвездната уличка, която води от меките ливади на залеза към скалистите зъбери на изгрева.
На Тридесет и четвърта улица Ричард дръпна рязко прозорчето и каза на кочияша да спре.
— Изтървах си пръстена — извини се той и скочи долу. — Той е спомен от майка и ще ми е много неприятно, ако го изгубя. Няма да ви забавя и минута — видях къде падна.
Няма и след минута той се върна с пръстена.
Но точно в тази минута пътя на файтона препречи трамвай. Кочияшът се опита да завие вляво, но този път пътя му прегради голям пощенски фургон. Сега се опита да заобиколи отдясно, но се наложи да отстъпи назад поради камиона с мебели, чието място съвсем не беше тук. Помъчи се все пак да се измъкне заднешком, но изтърва поводите и изпсува както подобава. Файтонът бе напълно блокиран от тази невъобразима блъсканица от превозни средства и коне.
Случват се понякога такива задръствания, които най-неочаквано спират цялото движение в този огромен град.
— Защо не карате? — изгуби търпение госпожица Лантри. — Закъсняваме.
Ричард се изправи във файтона и се огледа. Застиналият поток от карети, камиони, файтони, камионетки и трамваи изпълваше така плътно голямото пространство, където Бродуей, Шесто авеню и Трийсет и четвърта улица се пресичат, както възпълничка девойка изпълва тесен корсет. И въпреки това по всички улици към тази пресечка с грохот се носеха всякакви превозни средства и се врязваха в тази нечувана блъсканица, чиято шумотевица се усилваше от гълчавата и ругатните на шофьори и кочияши. Сякаш цялото движение на Манхатън се бе запецнало на това място. Дори най-старият нюйоркчанин измежду хилядите зяпачи по тротоарите не помнеше да е виждал такова небивало улично задръстване.