— Много съжалявам, но не е възможно да се измъкнем — каза Ричард и седна отново на мястото си. — Такова задръстване няма да се отпуши и след час. Но виновният съм аз. Ако не бях изтървал пръстена…
— Бихте ли ми показали този пръстен — каза госпожица Лантри. — Явно нищо не може да се направи, така че вече ми е все едно. Пък и театърът е такава скука.
В единайсет часа същата вечер някой почука лекичко на вратата на Антъни Рокуол.
— Влез! — извика Антъни, който, облечен в червен халат, четеше книга за пиратски приключения.
Беше леля Елен, която приличаше на белокос ангел, забравен случайно на земята.
— Те вече са сгодени, Антъни — обяви спокойно тя. — Момичето е дало дума на нашия Ричард. По пътя към театъра станало голямо задръстване, та не могли да се измъкнат цели два часа. И знаеш ли, братко, не се хвали повече със силата на парите си. Само единственият символ на истинската любов — пръстенът, който олицетворява безкрайна и безкористна преданост — е помогнал на нашия Ричард да намери щастието си. Той го изпуснал на улицата и се върнал да го вземе. И точно тогава се случило задръстването. Докато файтонът чакал, Ричард й се обяснил в любов и получил съгласието й. Парите, братко, са боклук в сравнение с истинската любов.
— Добре де, разбрах — каза старият Антъни. — Радвам се, че нашето момче сполучи. Аз му казвах, че няма да пожаля никакви средства, ако…
— Но братко мой, какво щяха да помогнат твоите пари?
— Сестро — каза Антъни Рокуол, — моят пират е изпаднал в адско затруднение. Корабът му се е пробил, но той толкова добре знае цената на парите, че едва ли би го оставил да потъне. Остави ме, моля те, да си дочета главата.
Разказът би трябвало да завърши тук. Авторът с такова нетърпение очаква края, с каквото го очаква и читателят. Но трябва да изгребем до дъно кладенеца, за да се доберем до истината.
На другия ден някакъв човек със зачервени ръце и синя вратовръзка на капки, който се назова Кели, се яви в къщата на Антъни Рокуол и незабавно бе приет в библиотеката.
— Е, какво — каза Антъни и извади чековата си книжка, — сапунът се свари добре. Я да видим… получили сте в брой пет хиляди.
— И доплатих от себе си още триста — каза Кели. — Наложи се да надхвърля малко сметката. Фургоните и файтоните взеха по пет; но камионите и колите с по два коня — по десет. Шофьорите искаха най-малко десет, а онези, които караха товари — двайсет. Най-много ме оскубаха полицаите — на двама по петдесет, а на останалите по двайсет и двайсет и пет. Ама беше добре изиграно, нали господин Рокуол? Добре че Уилям Брейси не видя тази масова сцена на колела; щеше да се пръсне от завист. Хем без нито една репетиция. Момчетата бяха точни до секунда. И цели два часа — игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.
— Ето ти хиляда и триста, Кели — каза Антъни. — Твоята хилядарка и онези триста, които си платил от себе си. Ти не се отнасяш с презрение към парите, нали, Кели?
— Кой, аз ли! — възкликна Кели. — Мога да убия човека, който е измислил беднотията.
Кели беше вече на вратата, когато Антъни го спря:
— Да си забелязал в навалицата едно голо дебеличко момченце със стрели и лък?
— Не, не съм — отвърна озадачен Кели. — Ако е било там, полицаите сигурно са го прибрали, преди аз да пристигна.
— Аз пък си мисля, че малкият негодник е успял да изчезне — засмя се Антъни. — Всичко хубаво, Кели.