— Боя се, че не разбирам…
— Някой от нас току-що се опита да ме убие в Мексико.
Той поклати глава.
— От доста време не съм ходил в онази част на света.
— Докажи го — предложих аз.
— Не мога — отговори той. — Знаеш, че хората ми тук ще кажат каквото им наредя, така че това няма да помогне. Не съм го направил аз, но не мога да измисля начин да го докажа. Тук е трудността при опит да се докаже отрицание. Все пак защо подозираш точно мен?
Въздъхнах.
— Там е работата. Не подозирам точно теб — по-скоро трябва да подозирам всеки. Избрах те случайно. Ще продължа нататък по списъка.
— Така поне статистиката е на моя страна.
— Предполагам, че си прав, дявол да го вземе.
Той стана и вдигна ръце.
— Никога не сме били особено близки — каза той. — Но пък и никога не сме били врагове. Нямам абсолютно никакви причини да ти желая злото.
Зърна копието в ръката ми. Вдигна дясната си ръка, в която още държеше бутилка.
— Значи възнамеряваш да се разправиш с всички нас, за да се застраховаш?
— Не, надявах се, че ще ме нападнеш и така ще докажеш вината си. Това би ме улеснило.
Захвърлих копието в знак на доверие.
— Вярвам ти — казах му аз.
Той седна и остави бутилката на една от възглавниците.
— Ако ме беше убил, тази бутилка щеше да падне и да се счупи — изрече той. — Или може би щях да те победя при нападението и да измъкна тапата. Вътре има атакуващ джин.
— Хубав номер.
— Ела да обядваме заедно — предложи той. — Искам да чуя историята ти. Някой, който може да те нападне без причина, един ден може да тръгне и срещу мене.
— Дадено — съгласих се аз.
Танцьорката беше отпратена. Обядът привърши. Посръбвахме кафе. Бях говорил без прекъсване почти час. Бях уморен, но и за това си имах магия.
— Повече от странно — бавно изрече той. — И нямаш никакъв спомен по времето, когато е започнало всичко това, да си засегнал, обидил или измамил някого от останалите?
— Нямам.
Отпих от кафето си.
— Така че би могъл да е всеки от тях — казах след кратко мълчание. — Свещеника, Амазонка, Гном, Сирена, Верволф, Ламия, Лейди, Спрайт, Каубой…
— Е, задраскай Ламия. Мисля, че е умряла — обади се той.
— Как?
Той сви рамене и извърна поглед. Изрече бавно:
— Не е сигурно. — След това продължи: — Добре де, отначало се говореше, че ти и тя сте избягали заедно. По-късно изглеждаше, че сте умрели заедно… някак си.
— Ламия и аз? Глупости. Между нас никога нищо не е имало.
Той кимна.
— Тогава явно й се е случило нещо.
— Казвай… — настоях аз. — Кой го разправяше?
— Нали знаеш. Историите просто се носят. Никога не можеш да разбереш откъде точно идват.
— Къде го чу за първи път?
Той присви очи, вторачен в далечината.
— Гном. Да. Точно Гном спомена за това при звездопада онази година.
— Каза ли откъде го е чул?
— Не, или поне не си спомням.
— Добре — продължих аз. — Мисля, че трябва да отида при Гном. Още ли е в Южна Африка?
Той поклати глава и отново напълни чашата си от висока, красиво гравирана кана.
— В Корнуол е. В ония стари шахти все още има много хляб.
Леко потреперих.
— Халал да са му. Получавам клаустрофобия само като си помисля за тях. Но ако той може да ми каже кой…
— Няма по-голям враг от бившия приятел — заяви Дервиш. — Ако си изоставил приятелите си, както и всички други, когато започна да се криеш, това означава, че вече си го обмислял…
— Да, но само доколкото идеята не ми харесваше. Придадох й рационалност, като си казах, че не искам да ги излагам на опасност, но…
— Точно така.
— Каубой и Верволф ми бяха приятели…
— … а някога между теб и Сирена имаше нещо, нали?
— Да, но…
— Отхвърлена жена?
— Едва ли. Разделихме се приятелски.
Той поклати глава и вдигна чашата си.
— Изчерпах възможностите си да мисля по въпроса.
Допихме кафето си. Тогава станах.
— Е, благодаря. Май е по-добре да тръгвам. Радвам се, че дойдох първо при теб.
Той вдигна бутилката.
— Искаш ли да вземеш джина със себе си?
— Дори не знам как да го използвам.
— Командите са прости. Цялата работа вече е свършена.
— Добре. Защо не?
Той ме инструктира накратко и аз тръгнах. Докато се реех над грамадното нефтено поле, погледнах назад към мъничкото разрушено здание. След това размахах криле и се издигнах, за да изсмуча енергията от един облак, преди да завия на запад.
Звездопад, мислех си, докато земята и водата се разгъваха като свитък пред мен. Звездопад, големият августовски метеоритен дъжд, придружен от вълната мана, наречена Звезден вятър — единственото време в годината, когато всички се събирахме заедно. Да, тогава се разменяха клюки. Точно една седмица след звездопада ме нападнаха за първи път, почти ме убиха — тогава се скрих в миша дупка… И през следващата година се носеха слухове. Дали при този предишен звездопад бях казал или направил някому нещо, което го е превърнало в мой толкова ожесточен враг, с толкова бързо родила се жажда за отмъщение?