Усилено се мъчех да си спомня какво бе станало при този последен звездопад, на който бях присъствал. Тогава бе връхлетял най-силният известен Звезден вятър. Спомням си го.
— Мана небесна — шегуваше се Свещеника. Всички бяха в добро настроение. Говорехме си професионално, разменяхме магии, питахме се какво ли предвещава засиленият Звезден вятър, обсъждахме политиката — все обичайните неща. Онова, за което бе говорила Илейн, бе излязло на бял свят…
Илейн… Жива ли е още, питах се аз. Дали е нечия пленница? Нечия застраховка, ако постъпя точно така, както постъпвах? Или прахът й вече отдавна е разпръснат над планетата? Във всички случаи някой ще си плати.
Дадох воля на пронизителния си вик срещу връхлитащите ветрове. Той отлетя за миг, без ехо. Настигнах нощта, навлязох в каньоните й. Звездите се появиха отново, ставаха все по-ярки.
Подробните наставления, дадени ми от Дервиш, се оказаха съвсем точни. Имаше шахта на рудник в точката, обозначена на картата, която той набързо бе надраскал с неравни линии на пода. Обаче нямаше начин да вляза в това нещо в човешки образ. Една от версиите ми като Феникс поне би ме предпазила от клаустрофобията. Няма да се чувствам съвсем заклещен, ако изобщо не съм материален.
Свивам се, свивам се, докато слизам. Смалявам пространните си криле и дългата опашка, като при това ставам все по-твърд. После източвам енергомасата си, запазвам новите си размери и пак ставам ефирен.
Като призрачна птица влизам в шахтата, падам, падам. Това е мъртво място. Тук няма никаква мана. Това, разбира се, трябваше да се очаква. Първо се изчерпват горните слоеве.
Продължих да падам във влагата и мрака доста дълго, преди да усетя първото слабо докосване на сила. Тя се увеличаваше съвсем бавно, докато се придвижвах, но все пак нарастваше.
Накрая започна отново да спада и аз наум си преповторих пътя. Да, този страничен пасаж… източникът му. Влязох в него и тръгнах.
Докато си проправях път все по-навътре и по-навътре, назад и надолу, силата продължаваше да се увеличава. За миг се запитах дали трябва да търся по-силен или по-слаб участък. Подобно разположение не би се харесало на Дервиш. Източникът на енергия на Дервиш се самообновява, така че той би могъл да си стои на едно място. Гном трябва да се мести, след като е изчерпал местната мана.
Заобиколих една чупка в страничен тунел и бях спрян. Замразен. По дяволите.
Паяжина от сили, които ме бяха оплели като пеперуда. Почти веднага престанах да се боря, като видях, че е безполезно да го правя по този начин.
Превърнах се отново в човешко същество. Но проклетата паяжина просто се промени, за да обхване очертанията ми, и продължи да ме държи здраво.
Опитах огнена магия, но без резултат. Опитах и да изсмуча и да освободя енергията от самата магия на паяжината, но само ме заболя главата. Това е опасен ход, резултатен само при немарлива работа — и после камшиците на силите, които си освободил, ти връщат удара. Магията обаче прекрасно се съпротивляваше на усилията ми. Въпреки това трябваше да опитам, защото се чувствах отчаян, а към всичко се прибавяше и малко клаустрофобия. Освен това ми се стори, че чувам трополене на камъни далеч нагоре в тунела.
После чух кискане и познах гласа на Гном.
След това иззад чупката се появи светлина, следвана от неясна човешка фигура.
Светлината плуваше вляво пред него — кълбо, което светеше в оранжево и докосваше прегърбената му, разкривена фигура с огнен блясък, докато той куцукаше към мен. Гном отново се изкиска.
— Май съм заловил Феникс — най-после се обади той.
— Много смешно. Какво ще кажеш сега да ме пуснеш? — попитах аз.
— Разбира се, разбира се. — Той вече беше започнал да жестикулира.
Капанът падна. Пристъпих напред.
— Разпитвам навсякъде — обясних му аз. — Каква е тая история за Ламия и мен?
Той продължаваше да ръкомаха. Бях готов да предизвикам нападение или защитна магия, когато той най-после спря. Не се чувствах ни най-малко по-зле и реших, че това е било последно разчистване на паяжината му.
— Ламия? Ти? — каза той. — О, да. Бях чул, че сте избягали заедно. Да. Така беше.
— Откъде го беше чул?
Той ме фиксира с издължените си бледи очи.
— Откъде го беше чул? — повторих аз.