— Всичко. — И той ме поведе надолу по стръмната шахта, където енергията намаляваше с всяка стъпка. — Някои от нас, които внимателно проучваха въпроса, отдавна бяха открили признаци, че фонът на енергията се повишава.
— Така че ти реши да ме убиеш?
Той ме заведе до нащърбен отвор в стената и ми посочи да вляза. Нямах избор. Тялото ми го слушаше. Светлината остана отвън с него.
— Да. — Той ме накара да се придвижа до стената в дъното. — Преди години това нямаше да е от значение — всеки можеше да има каквото си иска мнение и да си го поддържа. Но сега не е така. Магията започва да се връща, глупако. Ще бъда тук достатъчно дълго, за да видя осъществяването й и да се възползвам от нея. Бих могъл да се примирявам с демократичните ти чувства, когато това изглеждаше само блян…
И тогава си спомних нашия спор с Илейн по същия въпрос, докато пътувахме по крайбрежието.
— … но като знаех това, което знаех, и разбрах колко силни са чувствата ти, осъзнах, че ти си човекът, който ще се противопостави на неизбежното ни лидерство в този нов свят. Другият беше Верволф. Затова го убедих да те унищожи и на свой ред да бъде унищожен от мене.
— Всички ли мислят като теб? — попитах аз.
— Не, само някои — както са малко и онези, които мислят като теб, Каубой и Волф. Другите ще последват този, който поеме лидерството — хората винаги така постъпват.
— Кои са другите?
Той изсумтя.
— Не е твоя работа — отговори.
Направи познатия жест и измърмори нещо. Почувствах се освободен от принудата и подскочих напред. Входът не беше променил очертанията си, но се блъснах в нещо — сякаш пътят бе препречен от невидима врата.
— Ще се видим на празненството. — Той беше само на сантиметри, но недосегаем за мен. — Междувременно се опитай да си починеш.
Почувствах, че съзнанието ми угасва. Успях да се облегна и да закрия лицето си с ръце, преди да припадна. Не си спомням как съм се проснал на пода.
Колко дълго съм лежал в транс, не знам. Достатъчно дълго очевидно, за да могат някои от другите да се отзоват на една покана. Каквато и причина да им бе посочил за празненството, тя е била достатъчно да докара Рицаря, Друид, Амазонка, Свещеника и Снежния човек в голяма зала някъде под Корнуолските хълмове. Започнах да схващам това след внезапно пълно възвръщане на съзнанието в края на дълъг черен коридор без рисунки. Седнах, разтрих очи и бързо се огледах, като се опитвах да проникна през мрака на килията си. След миг някой се погрижи за това. Така разбрах, че събуждането ми и събитията, които го последваха, бяха свързани.
Проблемът с осветлението беше решен — стените започнаха да светят, станаха като стъкло, после се превърнаха в пълноцветен триизмерен екран, окомплектован със стереозвук. На него видях Рицаря, Друид, Амазонка и пр. Така разбрах, че има празненство. Имаше храна и музика, пристигания и заминавания. Гном се носеше сред всичко това, отпускаше лепкава ръка върху всеки, кривеше лицето си в усмивка и беше идеален домакин.
Мана, мана, мана. Оръжие, оръжие, оръжие. Нищо. Боклук.
Гледах дълго, чаках. Трябваше да има причина да ме доведе тук и да ми показва какво става там. Изучавах всички тези познати лица, дочувах откъслечни разговори, гледах движенията им. Нищо специално. Защо тогава бях събуден и виждах всичко това? Гном все трябваше да има нещо наум…
Когато видях, че Гном поглежда към високата, сводеста главна врата на залата за трети път в продължение на няколко минути, разбрах, че и той чака.
Претърсих килията си. Както се и предполагаше, не намирах нищо полезно за себе си. Чух обаче, че шумът се засилва, и отново се обърнах към образите на стената.
Магиите бяха в пълен ход. В залата вероятно имаше много енергия. Колегите ми се бяха отдали на някои хубави магии — екранът беше запълнен с цветя, лица, цветове и просторни, екзотични, подвижни изгледи, точно както тези неща вероятно са ставали някога. О! Една капка! Една капчица енергия и ще бъда вън оттук. Да избягам и да се върна? Или да потърся незабавно възмездие? Не можех да преценя. Да имаше някакъв път, бих могъл да го извлека и само от гледката…
Но Гном се беше престарал. Не можех да намеря никаква слаба точка в творението пред мен. След малко престанах да гледам и по друга причина. Гном обяви пристигането на поредния гост.
На това място звукът и образът изчезнаха. Коридорът пред клетката ми сякаш малко просветля. Тръгнах към него. Този път пред мен нямаше бариера и продължих през по-светлия участък. Какво беше станало? Дали някаква неясна сила не бе развалила грижливо изработените магии на Гном?
Във всеки случай вече се чувствах нормално и щях да съм луд да остана там, където той ме бе оставил. Мина ми през ума, че това би могло да е част от по-голям капан или мъчение, но все пак така поне имах няколко варианта, което винаги е по-добре.