— Разбира се. Не е нещо сериозно, надявам се?
Свих рамене.
— И аз се надявам. Ако върви така обаче, може да ми потрябват няколко дена.
Той леко сви устни, после кимна.
— Ще наминаваш ли?
— Разбира се.
— Просто искам да се погрижим час по-скоро за всичките тези африкански джунджурии.
— Добре — отвърнах. — Сред тях има и няколко читави неща.
Той вдигна и двете си ръце.
— Добре. Направи каквото трябва.
— Благодаря.
Понечих да си тръгна. И пак се обадих:
— Още нещо.
— Да?
— Питал ли е някой за мене?
Той взе да клати глава, но спря:
— Ако не се брои онзи репортер.
— Какъв репортер?
— Човекът, който позвъни онзи ден, защото пишел статия за новата ни придобивка. Твоето име беше споменато, разбира се, и той зададе няколко общи въпроса, обичайните баналности — като например откога работиш при нас, откъде идваш. Нали знаеш.
— Как се казваше?
— Волфганг или Уолфорд — нещо такова.
— От кой вестник?
— „Таймс“.
Кимнах.
— Добре. Ще видим.
— Пази се.
Използвах телефонния автомат в коридора, за да се обадя във вестника. Там, разбира се, нямаше никакъв Волфганг или Уолфорд. Нито пък статия за нашите работи. Чудех се дали да позвъня в друг вестник — в случай че Майк беше сбъркал, — когато вниманието ми отвлече едно потупване по рамото. Трябва да съм се обърнал прекалено бързо, изражението ми едва ли ще е било спокойно, защото усмивката й избяга и страх изви в дъга тъмните й вежди, отпусна челюстта й.
— Илейн! — възкликнах аз. — Стресна ме. Не очаквах…
Усмивката й се върна.
— Много си нервен, Дейв. Накъде си се запътил?
— Да си взема дрехите от химическото чистене. Ти си последният човек…
— Знам. Мило от моя страна, нали? Денят е толкова хубав, че реших да се чупя рано ида ти напомня, че имаме нещо като среща.
Мозъкът ми заработи с шеметна скорост, докато я прегръщах през раменете и я насочвах към вратата. Щях ли да я подложа на голяма опасност, ако прекарам с нея няколко часа посред бял ден? И без това трябваше да отида някъде да хапна. Просто ще бъда нащрек за наблюдатели. Пък и присъствието й можеше да накара човека, който ме следи, да си помисли, че не съм приел предупреждението много сериозно, че в края на краищата може и да не съм точно тоя, за когото ме смятат. И дори ако се наложеше внезапно да замина, пак исках да съм в нейната компания този последен път.
— Да — казах аз. — Чудесна идея. Да вземем колата ми.
— Трябва ли да подписваш нещо или…?
— Вече свърших всичко. И аз имах същите планове за днешния ден. Щях да ти се обадя, след като си прибера нещата от химическото чистене. Те още не са готови. — Мисълта ми продължаваше да работи трескаво.
Помотахме се насам-натам. Нямах усещането, че някой ме следи.
— Знам един малък ресторант на около шейсет и пет километра надолу по брега. Има атмосфера. Чудесни морски специалитети — говорех, докато слизахме по главното стълбище. — И ще си направим чудесна разходка с кола.
Отправихме се към паркинга встрани от музея.
— Там наблизо имам и вила — добавих.
— Никога не си го споменавал.
— Едва ли някога съм я използвал.
— Защо не? Звучи чудесно.
— Малко е встрани от пътя.
— Защо тогава си я купил?
— Наследих я — обясних аз.
Спрях на около стотина крачки от колата и пъхнах ръка в джоба си.
— Гледай — казах й аз.
Двигателят се запали, колата започна да вибрира.
— Как…? — започна тя.
— Малка микровълнова джаджа. Мога да запаля, преди да вляза в нея.
— От бомба ли те е страх?
Поклатих глава.
— Трябва да загрее. Нали знаеш, обичам заврънкулките.
Разбира се, че исках да проверя дали няма бомба. Това беше естествена реакция на човек в моето положение. За щастие я бях убедил в привързаността си към приспособленията веднага след запознанството ни, за да се справям с непредвидени случаи като тоя. Освен това, естествено, в джоба ми нямаше никаква микровълнова джаджа — само малко материал.
Продължихме. Отключих вратите и седнахме в колата.
Гледах внимателно, докато карах. Като че ли никой и нищо не ни преследваше. Но все пак: „Таг. Ти си… то.“ Гамбит. Какво се очакваше от мене? Да зарежа всичко и да избягам? Да се опитам да нападна? Ако да, какво? Кого?
Трябваше ли да зарежа всичко и да избягам?
В дълбините на съзнанието си виждах, че вариантът „зарязвай и бягай“ вече е започнал да се оформя.
Колко, колко дълго бе продължавало това? Години. Бягство. Нова идентичност. Дълъг период на почти нормално съществуване. Нападение… Пак бягай. Установявай се отново.
Ако само имах представа кой от тях се беше появил, бих могъл да нападна. Но тъй като не знаех, трябваше да избягвам компанията на всичките си хора — единствените, които биха могли да дадат ключа на загадката.