Тя се усмихна.
— Трябва да си използвал много от нея за мен.
Погледнах настрани.
— Да — отговорих.
— Значи не би могъл да зарежеш всичко, да станеш нормален човек и да продължиш да живееш?
— Не.
— Тогава какво беше онова нещо? — попита тя. — Какво стана тук?
— Един враг ме нападна. Но оцеляхме.
Тя отпи голяма глътка от кафето си, облегна се и затвори очи. После попита:
— Ще се случи ли отново?
— Може би. Ако го допусна.
— Какво искаш да кажеш?
— Това беше повече предизвикателство, отколкото решително нападение с пълна сила. На врага ми накрая започва да му омръзва да си играе и иска да приключи веднъж завинаги.
— И ти ще приемеш ли предизвикателството?
— Нямам избор. Освен ако не смяташ да чакаме тук пак да се случи нещо такова, но по-завършено.
Тя леко потрепери.
— Съжалявам — казах аз.
— Имам чувството, че и аз може би ще съжалявам — заяви тя, като допи кафето си, прекоси стаята, застана до прозореца и погледна навън, — преди това да свърши.
Обърна се, вторачи се в мен и попита:
— Какво ще правим по-нататък?
— Ще те отведа на безопасно място и за известно време ще се махна — казах аз. Струваше ми се приемливо да добавя последните думи, макар че се съмнявах дали някога ще я видя отново.
— Как ли пък не! — обади се тя.
— А? Какво искаш да кажеш? Искаш да си в безопасност, нали?
— Ако твоят враг смята, че имам някакво значение за теб, аз съм уязвима, така поне ми се струва — отвърна тя.
— Може би…
Отговорът, разбира се, трябваше да я накара да изпадне в едноседмичен транс и да я пази долу в подземието със силни стражи и врата, която се отваря отвътре. Тъй като магическата ми сила не беше изразходвана изцяло, вдигнах ръка и потърсих погледа й.
Какво я предупреди, не съм сигурен. Но тя отмести очи и неочаквано се хвърли към библиотеката. Когато се обърна, държеше стара костена флейта, която отдавна лежеше там.
Не помръднах, само измърморих нещо. Тя държеше енергиен предмет, един от няколкото, които се намираха в стаята, и един от малкото, които не бяха източвани при последните ми занимания. Не успях да се сетя какво толкова може да направи с нея една немагъосница, но любопитството ми ме възпря.
— Какво правиш? — попитах аз.
— Не знам точно — каза тя. — Но няма да ти позволя да ме отстраниш с някоя от твоите магии.
— Кой ти каза нещо подобно?
— Мога да позная.
— Как?
— Просто усещам.
— Добре, по дяволите, права си. Прекалено дълго сме били заедно. Можеш да ме разгадаваш. Добре, остави това и нищо няма да ти направя.
— Това обещание ли е, Дейв?
— Да. Така смятам.
— Предполагам, че можеш да се измъкнеш от него и да изтриеш паметта ми.
— Спазвам обещанията си.
— Хубаво. — И тя остави флейтата на мястото й в шкафа. — Сега какво ще правим?
— Все още бих искал да те оставя някъде в безопасност.
— Няма начин.
Въздъхнах.
— Трябва да отида там, където изригва онзи вулкан.
— Купи два билета — каза тя.
Не че беше необходимо. Имам си самолет и съм правоспособен пилот. Всъщност имам няколко в различни краища на света. И корабчета.
— Мана има в облаците и в мъглата — обясних й аз. — Когато се налага, използвам собствени транспортни средства, за да стигам до тях.
Движехме се бавно през облаците. Бях заобиколил доста отдалече, но това беше необходимо. Даже след като се бяхме отбили в апартамента ми и бяхме взели всичко, което ми беше подръка, силата ми все още беше много недостатъчна за първоначална защита и няколко удара. Трябваше да посъбера още. След това, струва ми се, вече нямаше да има значение. С моя враг щяхме да се вкопчим в един и същи източник. Трябваше само да стигнем до него.
Така че кръжах доста дълго в мъглата и събирах мана. Концентрирах я в една защитна магия.
— Какво ще стане, ако се изчерпи изцяло? — попита тя, щом за миг спрях и се издигнах за последен заход, преди да продължим на югоизток.
— Кое? — попитах.
— Маната. Всички вие ли ще изчезнете?
Изхилих се.
— Не може да се изчерпи — отговорих аз. — Не и след като я използваме толкова малко хора. Според тебе колко тона метеоритен материал е паднал днес на земята? Това повишава фоновото равнище почти незабележимо, но постоянно. А много пада в океана. Следователно плажовете са обогатени. Затова обичам да съм край морето. Постепенно се натрупва и в забулените в мъгла планински върхове. И те са подходящи места за събирането й. А нови облаци се образуват винаги. Големият ни план предвижда нещо повече от просто оцеляване. Чакаме деня, когато тя ще достигне такова равнище, че ще се задейства и ще установи енергийни полета на големи площи. Тогава няма да е необходимо да разчитаме само на натрупвания и на частични магии, за да я поддържаме. Магията отново ще стане достъпна навсякъде.