Възстанових формата си на Феникс, летях от поле към поле като пчела, като опитвах и използвах енергията да подсиля магията, която ме прикриваше. Търсех…
Търсих три дена, носех се над обрулен неприветлив пейзаж и посещавах поле след поле. Бяха като редица от отрупани шведски маси. Би било толкова лесно да се използва маната, за да се преобрази местността. Но в много отношения това би било, разбира се, самоиздаване.
Тогава, докато се хлъзгах ниско над блещукащите пясъци сред надигащата се от изток вечер, разбрах, че това е онзи, когото търсех. Никакъв физически белег нямаше в нефтеното поле, към което се приближих и после обиколих. Но той стоеше в обсега на възприятията ми като забит знак. Равнището на маната беше много по-ниско, отколкото във всички други полета, които бях сканирал. А щом е така, един от нас трябваше да действа на това място.
Разпръснах се на още по-недоловими образи. Търсех височина. Закръжих.
Да, имаше модел. Стана по-ясен, когато изследвах района. Нискоенергийната част образуваше груба окръжност около северозападния край на полето, центърът й беше близо до планинска верига.
Той може би работеше някъде из полето като правителствен чиновник. Ако е така, задълженията му ще са минимални и работата ще му служи само за прикритие. Винаги е бил доста мързелив.
Заспусках се спираловидно и се насочих към центъра на кръга като към десетката на мишена. Докато бързах натам, усетих точно в средата малка, разпадаща се тухловидна структура, която почти идеално се сливаше с околността. Ремонтна работилница или склад, помещение за охраната… Нямаше значение на какво приличаше. Знаех какво трябва да е.
Гмурнах се да се приземя преди него. Преобърнах магията си и отново придобих човешка форма. Отворих незаключената, очукана от времето врата и влязох.
Вътре нямаше нищо, като се изключат няколкото летви от изпочупени мебели и многото прах. Тихо изругах. Трябваше да е това.
Бавно обиколих стаята в търсене на някакви улики.
Отначало не беше нещо, което видях или поне усетих. Беше спомен — за смътен вариант на стара магия и за характера на Дервиш, — той ме накара да се обърна и да се измъкна навън.
Затворих вратата. Затърсих необходимите думи. Трудно беше да си спомня как точно ще тръгне тази магия. Най-после те долетяха и почувствах как си дойдоха на местата — отвор и шпилка, ключ и ключалка. Да, имаше отговор. Гъвкаво противодействие. Бях прав.
Щом свърших, разбрах, че нещата са различни. Посегнах към вратата, после се поколебах. Може би бях задействал някаква аларма. По-добре да имам две-три магии подръка, чакащи само отключващите думи. Измърморих ги донякъде и отворих вратата.
Мраморно стълбище, широко колкото самата постройка, водеше надолу, високо на всяка стена блестяха кремави скъпоценни камъни като стоватови крушки.
Тръгнах, заслизах по стълбите. Усетих аромат на жасмин, на шафран, на сандалово дърво. После чух звуци на струнни инструменти и на флейта в далечината. Подът пред очите ми беше облицован с плочки, които изобразяваха сложни фигури. Обвих се с магия за невидимост и продължих нататък.
Видях го в дълга зала с колони още преди да стъпя на последното стъпало.
Беше се изтегнал в дъното сред гнездо от възглавници и килими с ярки шарки. Пред него бе сервиран изискан обяд. До него димеше наргиле. Млада жена наблизо танцуваше кючек.
Спрях до вратата в подножието на стълбите и се огледах. Сводести коридори отляво и отдясно явно водеха към други помещения. Зад него имаше два широки прозореца, които гледаха към високи планински върхове под яркосиньо небе — или много добра илюзия, или изразходването на много мана за мощна свързваща пространствена магия. Разбира се, той разполагаше с достатъчно мана наоколо, за да си играе с нея както си иска. И все пак изглеждаше малко като прахосничество.
Изучавах мъжа. Беше почти непроменен — с остри черти, тъмна кожа, висок, здравеняк, склонен към затлъстяване.
Напредвах бавно, ключовете на дузина магии бяха готови за дума или жест.
Когато се приближих на трийсет стъпки от него, той се размърда неспокойно. След това се втренчи в мен. Сетивата му за силата очевидно все още бяха в добра форма.
Тогава изрекох две думи, едната от които изпрати в ръката ми не съвсем материално, но много мощно копие, а другата отметна покривалото, което ме правеше невидим.
— Феникс! — Той седна и впери очи в мен. — Мислех, че си умрял!
Усмихнах се.
— Кога ти мина през ума тази мисъл? — попитах.
— Боя се, че не разбирам…
— Някой от нас току-що се опита да ме убие в Мексико.
Той поклати глава.
— От доста време не съм ходил в онази част на света.
— Докажи го — предложих аз.
— Не мога — отговори той. — Знаеш, че хората ми тук ще кажат каквото им наредя, така че това няма да помогне. Не съм го направил аз, но не мога да измисля начин да го докажа. Тук е трудността при опит да се докаже отрицание. Все пак защо подозираш точно мен?
Въздъхнах.
— Там е работата. Не подозирам точно теб — по-скоро трябва да подозирам всеки. Избрах те случайно. Ще продължа нататък по списъка.
— Така поне статистиката е на моя страна.
— Предполагам, че си прав, дявол да го вземе.
Той стана и вдигна ръце.
— Никога не сме били особено близки — каза той. — Но пък и никога не сме били врагове. Нямам абсолютно никакви причини да ти желая злото.
Зърна копието в ръката ми. Вдигна дясната си ръка, в която още държеше бутилка.
— Значи възнамеряваш да се разправиш с всички нас, за да се застраховаш?
— Не, надявах се, че ще ме нападнеш и така ще докажеш вината си. Това би ме улеснило.
Захвърлих копието в знак на доверие.
— Вярвам ти — казах му аз.
Той седна и остави бутилката на една от възглавниците.
— Ако ме беше убил, тази бутилка щеше да падне и да се счупи — изрече той. — Или може би щях да те победя при нападението и да измъкна тапата. Вътре има атакуващ джин.
— Хубав номер.
— Ела да обядваме заедно — предложи той. — Искам да чуя историята ти. Някой, който може да те нападне без причина, един ден може да тръгне и срещу мене.
— Дадено — съгласих се аз.