Изучавах мъжа. Беше почти непроменен — с остри черти, тъмна кожа, висок, здравеняк, склонен към затлъстяване.
Напредвах бавно, ключовете на дузина магии бяха готови за дума или жест.
Когато се приближих на трийсет стъпки от него, той се размърда неспокойно. След това се втренчи в мен. Сетивата му за силата очевидно все още бяха в добра форма.
Тогава изрекох две думи, едната от които изпрати в ръката ми не съвсем материално, но много мощно копие, а другата отметна покривалото, което ме правеше невидим.
— Феникс! — Той седна и впери очи в мен. — Мислех, че си умрял!
Усмихнах се.
— Кога ти мина през ума тази мисъл? — попитах.
— Боя се, че не разбирам…
— Някой от нас току-що се опита да ме убие в Мексико.
Той поклати глава.
— От доста време не съм ходил в онази част на света.
— Докажи го — предложих аз.
— Не мога — отговори той. — Знаеш, че хората ми тук ще кажат каквото им наредя, така че това няма да помогне. Не съм го направил аз, но не мога да измисля начин да го докажа. Тук е трудността при опит да се докаже отрицание. Все пак защо подозираш точно мен?
Въздъхнах.
— Там е работата. Не подозирам точно теб — по-скоро трябва да подозирам всеки. Избрах те случайно. Ще продължа нататък по списъка.
— Така поне статистиката е на моя страна.
— Предполагам, че си прав, дявол да го вземе.
Той стана и вдигна ръце.
— Никога не сме били особено близки — каза той. — Но пък и никога не сме били врагове. Нямам абсолютно никакви причини да ти желая злото.
Зърна копието в ръката ми. Вдигна дясната си ръка, в която още държеше бутилка.
— Значи възнамеряваш да се разправиш с всички нас, за да се застраховаш?
— Не, надявах се, че ще ме нападнеш и така ще докажеш вината си. Това би ме улеснило.
Захвърлих копието в знак на доверие.
— Вярвам ти — казах му аз.
Той седна и остави бутилката на една от възглавниците.
— Ако ме беше убил, тази бутилка щеше да падне и да се счупи — изрече той. — Или може би щях да те победя при нападението и да измъкна тапата. Вътре има атакуващ джин.
— Хубав номер.
— Ела да обядваме заедно — предложи той. — Искам да чуя историята ти. Някой, който може да те нападне без причина, един ден може да тръгне и срещу мене.
— Дадено — съгласих се аз.
Танцьорката беше отпратена. Обядът привърши. Посръбвахме кафе. Бях говорил без прекъсване почти час. Бях уморен, но и за това си имах магия.
— Повече от странно — бавно изрече той. — И нямаш никакъв спомен по времето, когато е започнало всичко това, да си засегнал, обидил или измамил някого от останалите?
— Нямам.
Отпих от кафето си.
— Така че би могъл да е всеки от тях — казах след кратко мълчание. — Свещеника, Амазонка, Гном, Сирена, Верволф, Ламия, Лейди, Спрайт, Каубой…
— Е, задраскай Ламия. Мисля, че е умряла — обади се той.
— Как?
Той сви рамене и извърна поглед. Изрече бавно:
— Не е сигурно. — След това продължи: — Добре де, отначало се говореше, че ти и тя сте избягали заедно. По-късно изглеждаше, че сте умрели заедно… някак си.
— Ламия и аз? Глупости. Между нас никога нищо не е имало.
Той кимна.
— Тогава явно й се е случило нещо.
— Казвай… — настоях аз. — Кой го разправяше?
— Нали знаеш. Историите просто се носят. Никога не можеш да разбереш откъде точно идват.
— Къде го чу за първи път?
Той присви очи, вторачен в далечината.
— Гном. Да. Точно Гном спомена за това при звездопада онази година.
— Каза ли откъде го е чул?
— Не, или поне не си спомням.
— Добре — продължих аз. — Мисля, че трябва да отида при Гном. Още ли е в Южна Африка?
Той поклати глава и отново напълни чашата си от висока, красиво гравирана кана.
— В Корнуол е. В ония стари шахти все още има много хляб.
Леко потреперих.
— Халал да са му. Получавам клаустрофобия само като си помисля за тях. Но ако той може да ми каже кой…
— Няма по-голям враг от бившия приятел — заяви Дервиш. — Ако си изоставил приятелите си, както и всички други, когато започна да се криеш, това означава, че вече си го обмислял…
— Да, но само доколкото идеята не ми харесваше. Придадох й рационалност, като си казах, че не искам да ги излагам на опасност, но…
— Точно така.
— Каубой и Верволф ми бяха приятели…
— … а някога между теб и Сирена имаше нещо, нали?
— Да, но…
— Отхвърлена жена?
— Едва ли. Разделихме се приятелски.