Той поклати глава и вдигна чашата си.
— Изчерпах възможностите си да мисля по въпроса.
Допихме кафето си. Тогава станах.
— Е, благодаря. Май е по-добре да тръгвам. Радвам се, че дойдох първо при теб.
Той вдигна бутилката.
— Искаш ли да вземеш джина със себе си?
— Дори не знам как да го използвам.
— Командите са прости. Цялата работа вече е свършена.
— Добре. Защо не?
Той ме инструктира накратко и аз тръгнах. Докато се реех над грамадното нефтено поле, погледнах назад към мъничкото разрушено здание. След това размахах криле и се издигнах, за да изсмуча енергията от един облак, преди да завия на запад.
Звездопад, мислех си, докато земята и водата се разгъваха като свитък пред мен. Звездопад, големият августовски метеоритен дъжд, придружен от вълната мана, наречена Звезден вятър — единственото време в годината, когато всички се събирахме заедно. Да, тогава се разменяха клюки. Точно една седмица след звездопада ме нападнаха за първи път, почти ме убиха — тогава се скрих в миша дупка… И през следващата година се носеха слухове. Дали при този предишен звездопад бях казал или направил някому нещо, което го е превърнало в мой толкова ожесточен враг, с толкова бързо родила се жажда за отмъщение?
Усилено се мъчех да си спомня какво бе станало при този последен звездопад, на който бях присъствал. Тогава бе връхлетял най-силният известен Звезден вятър. Спомням си го.
— Мана небесна — шегуваше се Свещеника. Всички бяха в добро настроение. Говорехме си професионално, разменяхме магии, питахме се какво ли предвещава засиленият Звезден вятър, обсъждахме политиката — все обичайните неща. Онова, за което бе говорила Илейн, бе излязло на бял свят…
Илейн… Жива ли е още, питах се аз. Дали е нечия пленница? Нечия застраховка, ако постъпя точно така, както постъпвах? Или прахът й вече отдавна е разпръснат над планетата? Във всички случаи някой ще си плати.
Дадох воля на пронизителния си вик срещу връхлитащите ветрове. Той отлетя за миг, без ехо. Настигнах нощта, навлязох в каньоните й. Звездите се появиха отново, ставаха все по-ярки.
Подробните наставления, дадени ми от Дервиш, се оказаха съвсем точни. Имаше шахта на рудник в точката, обозначена на картата, която той набързо бе надраскал с неравни линии на пода. Обаче нямаше начин да вляза в това нещо в човешки образ. Една от версиите ми като Феникс поне би ме предпазила от клаустрофобията. Няма да се чувствам съвсем заклещен, ако изобщо не съм материален.
Свивам се, свивам се, докато слизам. Смалявам пространните си криле и дългата опашка, като при това ставам все по-твърд. После източвам енергомасата си, запазвам новите си размери и пак ставам ефирен.
Като призрачна птица влизам в шахтата, падам, падам. Това е мъртво място. Тук няма никаква мана. Това, разбира се, трябваше да се очаква. Първо се изчерпват горните слоеве.
Продължих да падам във влагата и мрака доста дълго, преди да усетя първото слабо докосване на сила. Тя се увеличаваше съвсем бавно, докато се придвижвах, но все пак нарастваше.
Накрая започна отново да спада и аз наум си преповторих пътя. Да, този страничен пасаж… източникът му. Влязох в него и тръгнах.
Докато си проправях път все по-навътре и по-навътре, назад и надолу, силата продължаваше да се увеличава. За миг се запитах дали трябва да търся по-силен или по-слаб участък. Подобно разположение не би се харесало на Дервиш. Източникът на енергия на Дервиш се самообновява, така че той би могъл да си стои на едно място. Гном трябва да се мести, след като е изчерпал местната мана.
Заобиколих една чупка в страничен тунел и бях спрян. Замразен. По дяволите.
Паяжина от сили, които ме бяха оплели като пеперуда. Почти веднага престанах да се боря, като видях, че е безполезно да го правя по този начин.
Превърнах се отново в човешко същество. Но проклетата паяжина просто се промени, за да обхване очертанията ми, и продължи да ме държи здраво.
Опитах огнена магия, но без резултат. Опитах и да изсмуча и да освободя енергията от самата магия на паяжината, но само ме заболя главата. Това е опасен ход, резултатен само при немарлива работа — и после камшиците на силите, които си освободил, ти връщат удара. Магията обаче прекрасно се съпротивляваше на усилията ми. Въпреки това трябваше да опитам, защото се чувствах отчаян, а към всичко се прибавяше и малко клаустрофобия. Освен това ми се стори, че чувам трополене на камъни далеч нагоре в тунела.
После чух кискане и познах гласа на Гном.
След това иззад чупката се появи светлина, следвана от неясна човешка фигура.