— Проблясък на несигурност в небето на прецизността — обади се тя.
— Какво?
— Съчинявам стихотворение.
— О! — и след малко добавих: — За какво е?
— По случай първия ми звездопад — отговори тя — с придобиване на мана, явно целяща да постави пореден рекорд.
— Това е и добро, и лошо.
— … и магията се завръща, и аз изучавам Изкуството…
— Учи по-бързо — казах аз.
— … и вие с Верволф отново сте приятели…
— И това го има.
— … и всъщност с цялата група.
— Не.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами помисли. Ето ги другите. Ние просто не знаем кои от тях бяха на страната на Гном. Те няма да искат останалите от нас да са наблизо, когато магията се върне. По-нови, по-лоши магии — такива, каквито сега не можем да си представим — ще станат възможни, щом силата се увеличи. Трябва да сме готови. Дарбата е и опасно нещо. Погледни ги там долу — хората, с които пеем — и виж дали можеш да отгатнеш кой от тях един ден ще поиска да те убие. Ще има борба и победителите могат да направят така, че резултатът да се задържи задълго.
Тя помълча известно време.
— Така стоят нещата — добавих аз.
Тогава тя вдигна ръка и показа огнена линия, която премина по небето.
— Ето една! — извика тя. — Още една! И още една!
И след някое време:
— Вече можем да разчитаме на Верволф, а може би и на Ламия, ако успеят да я върнат. На Друид също, смятам.
— И на Каубой.
— А на Дервиш?
— Май че да. И на Дервиш.
— И аз ще съм готова.
— Добре. Може да я докараме до щастлив край при това положение.
Прегърнахме се и се загледахме в огньовете, които падаха от небето.