— Разбира се. Не е нещо сериозно, надявам се?
Свих рамене.
— И аз се надявам. Ако върви така обаче, може да ми потрябват няколко дена.
Той леко сви устни, после кимна.
— Ще наминаваш ли?
— Разбира се.
— Просто искам да се погрижим час по-скоро за всичките тези африкански джунджурии.
— Добре — отвърнах. — Сред тях има и няколко читави неща.
Той вдигна и двете си ръце.
— Добре. Направи каквото трябва.
— Благодаря.
Понечих да си тръгна. И пак се обадих:
— Още нещо.
— Да?
— Питал ли е някой за мене?
Той взе да клати глава, но спря:
— Ако не се брои онзи репортер.
— Какъв репортер?
— Човекът, който позвъни онзи ден, защото пишел статия за новата ни придобивка. Твоето име беше споменато, разбира се, и той зададе няколко общи въпроса, обичайните баналности — като например откога работиш при нас, откъде идваш. Нали знаеш.
— Как се казваше?
— Волфганг или Уолфорд — нещо такова.
— От кой вестник?
— «Таймс».
Кимнах.
— Добре. Ще видим.
— Пази се.
Използвах телефонния автомат в коридора, за да се обадя във вестника. Там, разбира се, нямаше никакъв Волфганг или Уолфорд. Нито пък статия за нашите работи. Чудех се дали да позвъня в друг вестник — в случай че Майк беше сбъркал, — когато вниманието ми отвлече едно потупване по рамото. Трябва да съм се обърнал прекалено бързо, изражението ми едва ли ще е било спокойно, защото усмивката й избяга и страх изви в дъга тъмните й вежди, отпусна челюстта й.
— Илейн! — възкликнах аз. — Стресна ме. Не очаквах…
Усмивката й се върна.
— Много си нервен, Дейв. Накъде си се запътил?
— Да си взема дрехите от химическото чистене. Ти си последният човек…
— Знам. Мило от моя страна, нали? Денят е толкова хубав, че реших да се чупя рано ида ти напомня, че имаме нещо като среща.
Мозъкът ми заработи с шеметна скорост, докато я прегръщах през раменете и я насочвах към вратата. Щях ли да я подложа на голяма опасност, ако прекарам с нея няколко часа посред бял ден? И без това трябваше да отида някъде да хапна. Просто ще бъда нащрек за наблюдатели. Пък и присъствието й можеше да накара човека, който ме следи, да си помисли, че не съм приел предупреждението много сериозно, че в края на краищата може и да не съм точно тоя, за когото ме смятат. И дори ако се наложеше внезапно да замина, пак исках да съм в нейната компания този последен път.
— Да — казах аз. — Чудесна идея. Да вземем колата ми.
— Трябва ли да подписваш нещо или…?
— Вече свърших всичко. И аз имах същите планове за днешния ден. Щях да ти се обадя, след като си прибера нещата от химическото чистене. Те още не са готови. — Мисълта ми продължаваше да работи трескаво.
Помотахме се насам-натам. Нямах усещането, че някой ме следи.
— Знам един малък ресторант на около шейсет и пет километра надолу по брега. Има атмосфера. Чудесни морски специалитети — говорех, докато слизахме по главното стълбище. — И ще си направим чудесна разходка с кола.
Отправихме се към паркинга встрани от музея.
— Там наблизо имам и вила — добавих.
— Никога не си го споменавал.
— Едва ли някога съм я използвал.
— Защо не? Звучи чудесно.
— Малко е встрани от пътя.
— Защо тогава си я купил?
— Наследих я — обясних аз.
Спрях на около стотина крачки от колата и пъхнах ръка в джоба си.
— Гледай — казах й аз.
Двигателят се запали, колата започна да вибрира.
— Как…? — започна тя.
— Малка микровълнова джаджа. Мога да запаля, преди да вляза в нея.
— От бомба ли те е страх?
Поклатих глава.
— Трябва да загрее. Нали знаеш, обичам заврънкулките.
Разбира се, че исках да проверя дали няма бомба. Това беше естествена реакция на човек в моето положение. За щастие я бях убедил в привързаността си към приспособленията веднага след запознанството ни, за да се справям с непредвидени случаи като тоя. Освен това, естествено, в джоба ми нямаше никаква микровълнова джаджа — само малко материал.
Продължихме. Отключих вратите и седнахме в колата.
Гледах внимателно, докато карах. Като че ли никой и нищо не ни преследваше. Но все пак: «Таг. Ти си… то.» Гамбит. Какво се очакваше от мене? Да зарежа всичко и да избягам? Да се опитам да нападна? Ако да, какво? Кого?
Трябваше ли да зарежа всичко и да избягам?
В дълбините на съзнанието си виждах, че вариантът «зарязвай и бягай» вече е започнал да се оформя.
Колко, колко дълго бе продължавало това? Години. Бягство. Нова идентичност. Дълъг период на почти нормално съществуване. Нападение… Пак бягай. Установявай се отново.