И тогава попита:
— Как го правиш, Дейв?
— Кое?
— Хипнотизираш ме.
— Природна дарба, предполагам — засмях се аз.
— Нямам това предвид.
— Тогава какво? — Вече не се смеех.
— Дори не забелязваш, че вече не пуша.
— Ей, ама наистина! Моите поздравления. Откога?
— От две — три седмици — отговори тя. — Бях при хипнотизатор.
— Наистина ли?
— Аха. Бях толкова податлив обект, че той не можа да повярва, че ми е за първи път. Порови се малко наоколо и ти направи пълно описание, като ми каза да забравя нещо.
— Наистина ли?
— Да, наистина. Знаеш ли какво си спомням сега, а преди не го помнех?
— Казвай.
— Как едва не катастрофирахме преди около месец, късно през нощта. Другата кола дори не намали преди стопа. Ти се издигна над нея. После си спомням, че бяхме паркирали встрани от пътя и ти ми казваше да забравя. И забравих.
Изсумтях.
— Всеки хипнотизатор с по-голям опит ще ти каже, че състоянието на транс не изключва фантазирането и една халюцинация под хипноза изглежда също като истинска, когато се предизвика втори път. Така или иначе…
— Спомням си дрънченето, когато антената на колата удари задната ти дясна броня и се счупи.
— Има и много живи фантазии.
— Огледах колата, Дейв. Следата е върху бронята. Изглежда точно така, сякаш някой я е ударил силно с антена.
По дяволите! Исках да я изчукат. Защо не го направих?
— Това стана на един паркинг — казах аз.
— Хайде, Дейв.
Питах се дали да я завладея сега и да я накарам да забрави, че си е спомнила. Може би това би било най-лесното.
— Не ме е грижа — каза тя тогава. — Виж какво, наистина не ме е грижа. Понякога стават странни неща. Ако си свързан с някое от тях, всичко е наред. Смущава ме само това, че ми нямаш доверие…
Доверие? То те превръща в мишена. Като Протей, когато Амазонка и Свещеника са го довършвали. Не че не си го е заслужавал…
— … а аз съм ти вярвала дълго време.
Издърпах ръката си. Отпих от кафето. Не тук. Ще й позавъртя главата по-късно. И ще й имплантирам нещо, което в бъдеще ще я накара да стои далеч от хипнотизаторите.
— Добре — съгласих се. — Допускам, че си права. Но това е дълга история. Ще ти я разкажа, като се върнем във вилата.
Ръката й намери моята, аз я погледнах в очите.
— Благодаря — каза тя.
Връщахме се под безлунно небе, осеяно със звезди. Пътят не беше павиран, спускаше се, издигаше се, виеше се между гъсти храсти. Бръмчене на насекоми долиташе през отворените ни прозорци заедно със соления мирис на морето. За миг, само за миг ми се стори, че усещам странно потръпване, но можеше и да е от нощта и шампанското. Не се повтори.
По-късно паркирахме пред вилата и излязохме от колата. Мълчаливо дезактивирах невидимия си пазач. Приближихме, отключих вратата, включих осветлението.
— Никога ли не си имал неприятности тук? — попита тя.
— Какво имаш предвид?
— Хора, които да нахлуват с взлом, да обръщат всичко наопаки, да те ограбват?
— Не — отговорих аз.
— Защо?
— Късмет, струва ми се.
— Наистина ли?
— Ами… тя е защитена по много специален начин. Това също е част от историята. Почакай, докато сложа кафе.
Отидох в кухнята, изплакнах кафеварката, смесих съставките и я сложих на огъня. Отидох да отворя прозореца, за да глътна малко въздух.
Изведнъж сянката ми върху стената стана по-интензивна.
Обърнах се.
Пламъкът беше излязъл от огнището, носеше се във въздуха и ставаше все по-голям. Илейн изпищя точно когато се обърнах и нещото се разду така, че изпълни стаята. Видях, че носи чертите на огнената стихия миг преди да избухне и да се завихри като торнадо из вилата. За миг къщата пламна и чух скърцащия му смях.
— Илейн! — Втурнах се към нея, защото видях как се превръща във факла.
Бързо прецених, че всички неща по джобовете ми плюс токата на колана вероятно са акумулирали достатъчно сила, за да прогонят нещото. Разбира се, енергията беше вложена укротена, очакваща да бъде използвана по различни начини. Изрекох думите, които биха разчупили предметите и освободили силите. След това извърших прогонването.
Пламъците изчезнаха за миг. Но не и димът, нито миризмата.
… А Илейн лежеше там хълцаща, с обгорени дрехи и плът, крайниците й конвулсивно се гърчеха. Всичките й оголени места бяха тъмни и люспести, през резките по тялото й се запроцежда кръв.
Ругаех, докато отново включвах пазача. Бях го създал, за да защищава вилата в мое отсъствие. Никога не бях си правил труда да го използвам, щом вече съм вътре. А би трябвало.