— Погледни само тези пращящи от здраве лица — каза сприхаво съдията. — Колко по-добре щеше да е, ако всички те бяха изпълнили дълга си към обществото… да бяха се оженили и да имат деца! — и кихна оглушително.
Тао Ган се взря тревожно в него. Обикновено господарят му беше изключително сдържан и дори при силно раздразнение рядко се случваше да говори така рязко. Запита:
— Игуменът даде ли някакво задоволително обяснение за смъртта на трите момичета, ваше превъзходителство.
— Не съвсем! Както и предполагах, и трите смъртни случая са свързани с доста подозрителни обстоятелства. Щом се върнем в Ханюан, ще поискам допълнителни сведения от родителите на починалите. После ще се върнем тук със сержант Хун, Дзяо, Ма Жун, писарите и десетина тайни полицаи. Ще проведем подробно и задълбочено разследване. И можеш да бъдеш сигурен, че посещението ми няма да бъде предизвестено. Държа да изненадам нашия приятел игумена!
Глава V
Дзун Ли импровизира нови стихове, които се харесват не повече от предишните. Съдията чува името си, прошепнато от тайнствен глас
Изглежда, планът за едно така многолюдно завръщане в манастира се понрави доста на Тао Ган. Той закима одобрително и каза:
— Домакинът ми разказа и за някакви бунтовници, които били избити тук преди стотина години, ваше превъзходителство. Сега разбирам защо младият монах така се ослушваше в коридора. Когато призракът на някой от тези нещастници се появявал, произнасял нечие име и който чуел своето, със сигурност умирал.
— Какви нелепи суеверия! — възкликна съдията Ди и избърса мустаците си. — Води ме в гримьорната на актьорите.
Щом стигнаха на първия етаж, съдията погледна към тъмния тесен коридор отляво. В дъното му забързано се отдалечаваше строен силует в бяло.
— Това е момичето с мечката! — извика съдията. — Искам да говоря с нея. За бога, как се казваше!
— Госпожица Оуян, ваше превъзходителство.
Съдията забърза напред след бялата фигура.
Когато настигна девойката, той я повика:
— Госпожице Оуян, за момент, ако обичате!
Момичето се обърна и извика уплашено. Лицето й бе смъртнобледо, а страхът красиво разширяваше очите й. Необикновената й прилика с госпожица Бао отново порази съдията. Той се обърна към нея с ласкав тон:
— Не се страхувайте, госпожице Оуян. Исках просто да ви поздравя за изпълнението. Танцът ви беше…
— Негово превъзходителство е твърде благосклонен — прекъсна го момичето с нежен глас, — но аз трябва да вървя, трябва… — И като хвърли тревожен поглед към коридора, понечи да тръгне.
— Останете! — заповяда съдията. — Аз съм вашият магистрат и искам да говоря с вас. Изглеждате притеснена. Заради Мо Модъ ли е?
Тя нервно поклати малката си главица.
— Мечката ме чака — прошепна тя. — Сега е време да я нахраня.
Като забеляза, че младата жена държи лявата си ръка притисната до тялото, съдията внезапно попита:
— Какво има на ръката ви? Да не ви е ранил Мо Модъ?
— О, не! Мечката ме одра наскоро. Но наистина трябва да тръгвам…
— Опасявам се, че стиховете ми не са допаднали особено на негово превъзходителство — обади се един подигравателен глас. Съдията обърна леко глава и видя Дзун Ли, който се поклони с пресилена почтителност.
— Действително, млади човече — отговори раздразнено съдията. — Ако бях на мястото на игумена, веднага бих ви изхвърлил оттук. — Той отново се обърна към госпожица Оуян.
Младата жена бе изчезнала.
— Игуменът никога не би посмял да направи такова нещо — отвърна лукаво младият поет. — Моят покоен баща Дзун е направил твърде много за този манастир… и семейството ми продължава да му отпуска доста солидни сумички!
Съдията Ди се вгледа в младия поет.
— Значи вие сте синът на бившия губернатор Дзун Фамън — каза той. — Баща ви беше истински учен. Четох трудовете му по въпросите на административното управление на провинциите. Едва ли биха му допаднали вашите посредствени стихчета.
— Просто исках да подразня игумена — поясни Дзун Ли с внезапно смущение. — Толкова е важен и надут! Всъщност баща ми не го уважаваше особено.
— Това не е причина да ни поднесете толкова безвкусни стихове. И какво означава глупавата ви шега с двамата игумени?
— Нима негово превъзходителство не е в течение? — учудено попита Дзун Ли. — Преди две години почина тогавашният игумен Нефритово Огледало или, ако негово превъзходителство предпочита възприетия в подобни случаи израз, бе отвлечен от Небето. Балсамираха трупа му и сега той почива в криптата под светилището с олтара на основателя. Нефритово Огледало винаги е бил смятан за свят човек, както приживе, така и след смъртта му.