— Моето чувство за хумор е от най-ограничените, господин Дзун, така че бих ви помолил да запазите остроумията си за по-подходяща публика способна да ги оцени.
И с по-любезен тон се обърна към Куан Лай:
— А сега трябва да се преоблека за банкета. Не си правете труда да ме изпращате.
Той махна с ръка на Тао Ган да го последва и щом останаха сами в коридора, му каза тихо:
— Преди да се прибера в стаята си, ще се опитам да видя Мо Модъ. Ти остани с тях, изпий още няколко чашки. Имам чувството, че тук стават странни неща. Опитай се да ги накараш да говорят. Впрочем ясно ли ти е какво искаше да каже този проклет поет с това „много и мъничко“?
Тао Ган се изкашля смутено:
— Това са груби изрази, употребявани от простолюдието. Много е похвала и означава мъж, а мъничко е обида и означава жена.
— О, ясно… разбирам. Когато се върне госпожица Оуян, постарай се да разбереш колко време е прекарала в празничната зала. Не би могла да се намира на две места едновременно.
— Дзун Ли може би излъга, че я е видял долу в залата, ваше превъзходителство. Или пък излъга, когато твърдеше, че не я е забелязвал да говори с нас. Коридорът наистина е тесен и ние се намирахме между него и нея, но все пак би трябвало да я е зърнал.
— Ако поетът казва истината, значи сме говорили с госпожица Бао, която се е опитвала да мине за госпожица Оуян. Не… греша, младото момиче, което срещнахме, държеше ръката си притисната до тялото, а госпожица Бао се хвана с две ръце за парапета, докато Мо Модъ размахваше срещу нея меча. Нищо не проумявам. Опитай се да разбереш нещо и ела при мен в стаята.
Той взе фенера на Тао Ган и се отправи към стълбището. Тао Ган се върна при актьорите. Съдията смяташе, че лесно ще открие пътя до склада. Докато се изкачваше по безкрайните стълби, установи, че краката и ръцете все повече го болят. Дали беше последица от настинката или от всичките тези изкачвания и слизания, на каквито не беше привикнал? Замисли се за поета и за Куан Лай. Последният му изглеждаше доста симпатичен, а наглото държание на Дзун Ли му лазеше по нервите. Младият човек, като че беше в много добри отношения с театралната трупа. Явно бе, че госпожица Бао много му харесва, но тъй като тя щеше да става монахиня, какви ли надежди би могъл да храни по отношение на нея? Злобният му куплет, насочен към госпожица Дин, намекваше за някаква по-особена връзка между нея и госпожица Оуян. В крайна сметка, помисли си съдията, не е моя работа да се занимавам с нравите на тези госпожици. Много повече ме интересува онова, което замисля Мо Модъ.
Когато най-после стигна до площадката на стълбището, където духаше отвсякъде, той въздъхна тежко. Някакъв монотонен напев се носеше от дълбокия, обграден с дървена решетка отвор в средата. Сигурно е вечернята, помисли съдията.
Коридорът вдясно не беше осветен. Съдията учудено повдигна фенера. В стената нямаше никакви прозорци и този пасаж с нисък, обвит в паяжини таван, бе по-тесен от онзи, който водеше до склада. Като разбра, че се е заблудил, съдията се върна, за да поеме обратно, и в този миг до ушите му достигна шепот. Съдията наостри уши, чудейки се откъде биха могли да идват приглушените звуци. Коридорът беше празен и краят му опираше в тежка желязна решетка. Той се отправи към изхода, но пък сега песента на монасите заглуши всичко. Отново се върна в средата на коридора и със свъсени вежди се заоглежда за някаква врата. Шепотът се разнесе отново, но все така неразбираем. Изведнъж отчетливо прозвучаха трите срички на името му, Ди Жендзие… после отново се възцари тишина.
Глава VI
Съдията Ди си прилага едно старо лекарство. Тао Ган му съобщава последните клюки.
Съдията подръпна ядосано брадата си. Този призрачен глас го разстрои повече отколкото му се искаше да признае пред себе си. Но скоро се съвзе. Вероятно някакви монаси говореха за него наблизо, а ехото често си прави особени шеги в старинни постройки като тази. Той се ослуша още известно време, но шепотът бе престанал. Съдията сви рамене, върна се обратно по същия път и разбра къде се бе объркал: коридорът към склада се намираше от другата страна на стълбищната площадка. Той заобиколи централния отвор и разпозна трите високи прозореца. През отворената врата на склада до него достигаха откъслечни фрази.
Влезе. За голямо свое разочарование видя само двама монаси, които затваряха някакъв куфар от червена кожа. Мо Модъ не беше там, затова пък железният шлем бе заел мястото си над ризницата, както и дългият меч — в ножницата. Той се обърна към по-възрастния монах: