— И сме много високо в планината, за да има наблизо някакъв чифлик — заприглася другарят му. — Само в стария манастир можем да се скрием, но…
Светкавица озари пустинния пейзаж. За миг магистратът съзря високите назъбени върхове, които ги обграждаха от всички страни, и сред тях — внушителна червена постройка, надвиснала от другата страна на урвата. Последва оглушителен трясък и всичко отново потъна в тъмнина.
Съдията скри сплетената си на плитки дълга черна брада под измокреното наметало и след кратко колебание нареди:
— Тичайте до манастира и съобщете, че магистратът на областта моли подслон за тази нощ. Да изпратят десетина послушници със закрити носилки за съпругите и багажа ми…
Старият колар понечи да каже нещо, но съдията викна:
— Какво чакате! Тичайте!
Човекът сви примирено рамене и се завтече нагоре заедно с другаря си. Скоро фенерите им от намаслена хартия се превърнаха в две светли точици, танцуващи в нощта.
Съдията потърси с крак в тъмното стъпенките на колата, метна се чевръсто вътре и веднага оправи платното зад себе си. Трите му съпруги седяха върху камара завивки, грижливо опаковани в плътните си пътни дрехи. В дъното, сред багажите, се гушеха прислужничките с пребледнели лица и се притискаха една до друга при всеки тътен на гръмотевиците. Дебелото чергило ги предпазваше от дъжда, но не можеше да спре ледения вятър, който проникваше отвред.
— Не трябваше да слизате — каза Първата съпруга. — Целият се измокрихте.
— Опитах се да помогна на Тао Ган и на коларите, но не може нищо да се направи. Колелото е счупено, трябва да се смени. И конете са изтощени, а бурята едва започва, затова ще е най-разумно да прекараме нощта в манастира „Утринни облаци“. Друг покрив наоколо няма.
— Това не е ли една голяма червена постройка със зелени плочи на покрива? — попита Втората съпруга. — Зърнахме я на идване.
— Да — отговори съдията. — Надявам се, че ще бъдем настанени що-годе прилично. Те са свикнали да посрещат гости, това е най-големият даоистки манастир в областта и по време на празник хората идват на тълпи. — И като пое кърпата, която му поднасяше Третата съпруга, избърса измокрената си брада и бакенбардите.
— Все ще се оправим някак — възкликна Първата съпруга. — Вашият многоуважаван чичо толкова ни глези през почивката в столицата, че една нощ в малко по-сурови условия няма да ни се отрази зле. А и ще бъде много интересно да разгледаме един стар манастир.
— Може да има призраци… — прошепна Третата съпруга и малко пресилена тръпка премина по раменете й, с които се гордееше.
Съдията Ди смръщи вежди.
— Не разчитайте на нещо изключително — каза. — Манастир като манастир. Ще вечеряме в стаята си и ще си легнем рано. Надявам се, че утре на разсъмване ще сменят колелото и ако тръгнем веднага след това, за обед ще бъдем в Ханюан.
— Мисля си как ли са децата — въздъхна Втората, която постоянно се тревожеше за здравето на децата.
— Нашият любезен Хун и управителят имат грижата за тях — отвърна съдията успокоително.
Той поговори още известно време с трите жени, докато силни викове оповестиха пристигането на монасите. Тао Ган подаде длъгнестото си печално лице през отвора в чергилото и съобщи, че госпожите могат веднага да се качат в носилките.
Съпругите и прислужничките побързаха да се настанят в паланкините и докато коларите разпрягаха конете, съдията накара монасите да подпъхнат под колелата на колата няколко големи камъка.
Шествието пое под плющящия дъжд. Съдията и Тао Ган тръгнаха отзад и начаса подгизнаха до кости. Беше невъзможно в такава буря да отворят чадърите от навосъчена хартия.
Докато преминаваха през естествения мост над урвата, Тао Ган запита:
— Нали в този манастир лани при доста загадъчни обстоятелства умряха три момичета и негово превъзходителство възнамеряваше да дойде, за да проведе разследване?
— Така е — отвърна съдията. — И ако имах избор, уверявам те, не бих довел трите си съпруги да прекарат нощта точно на това място.
Носачите напредваха чевръсто. Скоро се заизкачваха по някакви хлъзгави стъпала сред големи дървета. Съдията едва успяваше да ги следва и с голямо облекчение дочу скърцането на панти. След няколко секунди групичката прекоси, без да се спира, обграден със стени преден двор.
След като изкачиха още няколко стъпала, носачите оставиха товара си под висок свод от почернели с годините тухли. Монаси в жълти раса очакваха гостите с фенери и димящи факли в ръцете.
Когато зад гърба му се разнесе глухото хлопване на огромна манастирска порта, съдията Ди внезапно потрепера. „Сигурно съм се простудил в този проклет дъжд“, помисли той. В същия миг се появи пълничък дребен монах и с дълбок поклон произнесе: