— Годините, — дипломатично отбеляза съдията, понякога странно променят човешкото тяло.
Поетът изхълца пиянски:
— Извинете ме, — избълбука той. — Тия хора се опитват да ни отровят с някакви гадости. Стомахът ми се преобърна. Но, позволете ми да ви уверя, че госпожа Бао ни най-малко не е светска личност. От тук следва логическото заключение, че Бяла Роза не е нейна дъщеря!
Той размаха показалец пред носа на съдията и попита, снижавайки глас:
— Сигурен ли сте, че не се опитват насила да принудят тази нещастница да стане монахиня?
— Най-добрият начин да го разберем е, като в попитаме. Къде са дамите?
— Вероятно вечерят в стаята си. Много мъдра предпазливост! Щеше да е истинско престъпление това невинно младо момиче да бъде изложено на сладострастните погледи на всичките тия монаси. Един път и топката мас, да прецени правилно.
— Струва ми се, че и самият вие доста настойчиво я наблюдавате.
— Моите намерения са възможно най-почтени!
— Радвам се да го чуя. Всъщност знаете ли, попитах игумена дали мога да посетя криптата, за която ми говорихте, но той ми отговори, че по това време на годината никога не я отварят.
— А, ето каква е, значи, тактиката сега — промърмори Дзун Ли.
— Самият вие слизали ли сте долу? — попита съдията.
— Не още… но много скоро ще го направя! Те отровиха клетия човек, както се мъчат сега и нас да отровят. Не забравяйте какво ви казвам!
— Вие сте пиян — каза с отвращение съдията.
— Не го и отричам. Това е единственият начин да останеш нормален в тая гробница. Но ви уверявам, че покойният игумен бе много проницателен човек и съвсем не е бил пиян, когато е писал на баща ми последното си писмо, точно преди да умре, пардон, преди да бъде отвлечен на Небето.
— Споменал ли е в него, че чувства живота си застрашен? — попита той.
Поетът кимна утвърдително с глава и пресуши нова чаша с вино.
— Кого подозираше?
Дзун Ли рязко остави чашата си и неодобрително поклати глава.
— Ако отговоря на този въпрос, ще ме обвините в клеветнически подмятания. Познавам закона, магистрате! — И като се наведе към събеседника си, добави: — Ще говоря, когато събера всички необходими доказателства!
Съдията нежно погали бакенбардите си. Младият пияница го отвращаваше, но баща му още се помнеше като човек с безупречно име и благороден характер. За него все още се говореше с уважение както в официалните правителствени кръгове, така и в литературните. Ако старият игумен му е писал малко преди да умре, че се страхува за живота си, очевидно се налагаше разследване. Той попита:
— А какво мисли по този въпрос настоящият игумен?
С хитра усмивка поетът отговори:
— Ами задайте му сам този въпрос, магистрате. Може би вас не ще посмее да излъже — и изглежда съдията с помътени очи.
Съдията Ди стана и се върна на масата си. Докато се настаняваше, игуменът каза с горчивина:
— Както виждам, господин Дзун пак е пиян. Колко малко прилича на баща си.
— Доктор Дзун не бе ли един от дарителите на този манастир? — заинтересува се съдията, като отпи глътка горещ силен чай, който ознаменуваше края на официалната вечеря.
— Един от нашите най-щедри благодетели — отвърна игуменът. — Какво забележително семейство! Дядото е бил обикновен кули, роден на юг. По цели дни стоял под прозорците на училището и се научил да пише, като чертаел на пясъка йероглифите, които учителят изписвал на черната дъска. Когато издържал успешно местния изпит, търговците се уговорили да платят разноските по обучението му и той спечелил първо място на конкурса в тяхната провинция. След това бил назначен за магистрат, оженил се за едно момиче от стар обеднял род и починал като префект. Доктор Дзун бе най-големият му син. Той взе блестящо изпитите си, ожени се за дъщерята на богат търговец на чай и завърши кариерата си като областен управител. Успя да вложи парите си много удачно и на него семейството дължи огромното си богатство.
— Беден или богат, роден в добро семейство или не, всеки талантлив човек може да се издигне до най-високите постове и именно затова Великата империя ще процъфтява вечно — каза с гордост съдията. — Но да се върнем към вашия предшественик… От каква болест почина той?
Игуменът постави чашата си на масата и почтително каза:
— Негова святост Нефритово Огледало не умря от болест, той бе отведен на Небето. Когато усети, че определеният му земен престой изтича, реши сам да стигне до Островите на Блажените в най-добро здраве и незасегнати умствени способности. Това бе едно поразително чудотворство, за което винаги ще си спомнят онези, които имаха привилегията да го видят.