Кан Идъ се почеса по главата и продължи с мрачен вид:
— Аз се готвех да я последвам, но този глупак Дзун Ли ме спря. Когато успях да се освободя от него, веднага изтичах до стаята си. Бяла Роза не беше там. Нямаше я и в апартамента й. Разочарован, се отбих да пийна няколко чашки при Куан Лай, после отново се върнах в стаята на госпожа Бао. Вътре не светеше и вратата бе заключена. Така че ще трябва да изчакам до утре, за да говоря със сестра си. Сега, ваше превъзходителство, знаете всичко.
Съдията Ди леко поглади брадата си. Той познаваше Кан У по име и историята му изглеждаше правдоподобна.
— Щяхте да постъпите по-разумно, ако се бяхте обърнали към властите — каза той.
— Нека негово превъзходителство ми позволи да имам друго мнение по този въпрос. Бяла Роза става монахиня със съгласието на родителите ми, а госпожа Бао се ползва с голямо уважение в столичните даоистки среди. А вие знаете какво влияние имат днес тези люде. Моят баща е последовател на Конфуций, но ако бъде заподозрян в антидаоистки чувства, търговията му ще пострада.
— Оставете на мен тази работа — отговори магистратът. — Утре сутринта ще се видя с госпожа Бао и ще говоря със сестра ви. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да я накарам да се откаже от намеренията си, а и надявам се, че интересът й към Дзун Ли ще улесни нещата. Аз самият не бих си го избрал за зет, но той е от добро семейство и може би с годините ще се оправи. Така или иначе дългът, предопределен на жената от Небето, е да се омъжи и да създаде деца. Според мен е глупаво да става монахиня — все едно даоистка или будистка. Един последен въпрос: откъде е това животно и защо го доведохте тук?
— Обичам лова, ваше превъзходителство. Хванах я, докато ловувах на север, преди седем години. Беше още малко мече. Оттогава не се е отделяла от мен. Много ми е забавно да я уча да танцува и да изпълнява разни номера. Тя много ме обича и вероятно ме приема за свой баща! Само един-единствен път се случи да ме нарани, в лявата ръка, но не беше нарочно. Просто искаше да ме прегърне! Раната зарасна нормално и ме боли само при влажно време: тогава ръката ми просто се вдървява. Когато влязох в трупата на Куан, взех животното със себе си — първо, защото съм единственият човек, когото то слуша, и второ, защото с него имам номер пред публиката.
Съдията поклати глава. Много неща се изясняваха: Кан не беше си служил с лявата ръка, защото старата рана му пречеше. Бяла Роза държеше своята притисната до гърдите, тъй като в ръкава бе скрила черната си рокля, а беше избягала, защото се е страхувала да не срещне госпожа Бао, и ако е забелязала набожната дама някъде наблизо, вероятно е отложила разговора с брат си за следващия ден. Да, всичко това си идваше на мястото.
— Аз не познавам мечките — каза той. — Какво би направила вашата, ако не бяхте се върнали? Щеше ли да разбие вратата на шкафа?
— О, не! Те са хитри, но не предприемат нищо сами. Никога няма да се сетят да направят нещо, което не са правили преди това. Без притеснение я оставям свободно в стаята, защото съм сигурен, че никога няма да отвори вратата. Щеше да изчака да излезете, като през това време щеше да обикаля и души наоколо, или да драска по шкафа, за да се увери, че сте още вътре. Търпението им е безгранично.
Съдията Ди потръпна неволно.
— Изяждат ли жертвата си?
— По-лошо. Събарят я… разкъсват я донякъде… играят си с нея като котка с мишка. Един път видях останките на ловец, изяден от мечка. Не беше никак приятно зрелище.
— Всемогъщи Небеса! — възкликна съдията. — Какво мило другарче за забави и игри.
Кан повдигна рамене.
— Никога не съм си имал неприятности — каза той. — Животното е много привързано и към сестра ми, но все пак не й се подчинява като на мен. За сметка на това е враждебно настроено към непознати: те го изнервят. Всъщност отношението му е променливо. Понякога не им обръща никакво внимание, понякога, напротив, просто не може да ги търпи. Вие, изглежда, сте от втората категория, ваше превъзходителство! Но трябва да уточня, че сега характерът й е станал по-труден, тъй като не се движи достатъчно. Два часа преди разсъмване (това е единственото време, когато в този мравуняк цари някакво спокойствие) я извеждам в двора между тази постройка и отсрещната. Никакъв прозорец от партера не гледа към това мъничко пространство, отделено с масивна врата. Казаха ми, че някога там затваряли провинилите се монаси и аз извеждам на това място горкото животно, да се натича и наскача, без да застрашава някого.