— Убийството на един магистрат е много рисковано деяние!
— Именно затова подозренията ми са насочени към Мо Модъ. Не виждам тук никой, който би предприел подобно нещо. Всеки знае, че убийството на императорски чиновник ще пусне в ход цялата административна машина. Манастирът веднага ще загъмжи от стражници, разследвани, агенти на специалните служби, които буквално ще преобърнат всяка тухличка, докато не открият убиеца. А Мо Модъ не принадлежи към общността и след като изпълни зловещото си дело, може да изчезне, без да се притеснява какво ще става след заминаването му.
Тао Ган одобрително поклати глава.
— Има и нещо друго — каза той. — Нали негово превъзходителство разпита игумена за смъртта на предишния игумен? Ако тази смърт не е била естествена и ако убиецът е чул думите ви, нима не би се опитал на всяка цена да предотврати провеждането на следствие?
— Не, тази хипотеза трябва да се отхвърли. Повече от десет души са присъствали на последните мигове на игумена и не са забелязали нищо съмнително. Аз съвсем ясно заявих, че не вярвам… — Съдията млъкна внезапно. — Ти си прав! — възкликна той. — Аз казах, че балсамирането не премахва следите от насилствена смърт по тялото. Може би някой погрешно е решил, че се готвя да наредя да направят аутопсия на тленните останки. — Той удари с юмрук по масата и извика: — Дзун Ли трябва да ми разкаже за смъртта на игумена, без да пропусне и най-малката подробност. Къде е този проклет поет?
— Когато си тръгвах от господин Куан, актьорите продължаваха веселбата. Дзун сигурно е още с тях. Днес са получили парите за представлението и не са хора, които ще си легнат рано при подобен случай!
— Чудесно! Отиваме при тях. Не зная дали се дължи на удара по главата или на двата часа принудителна почивка след това, но не усещам вече хрема! Главоболието ми изчезна, а и треската като че ли премина. А ти как си, не ти ли се спи?
— Не спя много през нощта — отвърна Тао Ган с обичайната си лека усмивка. — Понякога задрямвам, но най-вече си мисля за разни работи.
Съдията учудено се вгледа в помощника си който загасяше свещта, улавяйки чевръсто фитила с два пръста. Вече цяла година този странен унил човек го следваше и съдията Ди истински се бе привързал към него. Като се питаше какво ли точно мисли се въртят в главата му през нощта, той отвори вратата.
В същия миг долови леко прошумоляване на коприна и забеляза тъмен силует, който се стопи в дъното на коридора.
— Варди стълбището — извика той на Тао Ган и се втурна към ъгъла, зад който бе изчезнал тайнственият подслушван.
Тао Ган бързо изтича към стълбището, като пътьом извади от ръкава си навит черен навосъчен шнур. Ловко го прекара по цялата ширина на коридора, закачайки го от двете страни, на височина около стъпка над най-горното стъпало. Мърмореше си тихичко с невинна усмивка: „Ай, ай! Много се страхувам, че ако нашият гост се е разбързал и мине оттук, доста зле ще си изпати!“
Тъкмо бе завързал шнура, когато съдията се върна.
— Изпуснах го! — мрачно съобщи той. — След ъгъла имало стълбище!
— Как приблизително изглеждаше той, ваше превъзходителство?
— Едва го зърнах, много бързо избяга. Но това е същият негодник, който се опита да ме убие.
— Но как можете да сте сигурен, ваше превъзходителство? — заинтригувано попита Тао Ган.
— След него остана същият сладникав аромат, който долових малко преди да ме ударят — отговори съдията. И като подръпна ядно брадата си, добави: — Тази криеница вече наистина ми омръзна. Трябва да действаме бързо, защото разбойникът може да е чул разговора ни. Първо отиваме при Куан. Ако Дзун Ли не е там, ще уведомя учителя Сюн и ще организирам претърсване на целия манастир, на всяко кътче и дупчица, включително и на забранените за посетители места! Ела, да не губим време!
В стаята на актьорите бяха останали само директорът и Дзун Ли. Върху масата имаше внушителен брой празни кани за вино. Облегнат в креслото си, мъртвопияният Куан хъркаше юнашки. Дзун Ли бе забил нос в масата и безцелно чертаеше с пръсти по разлятото отгоре й вино. Щом видя съдията, се опита да стане, но той сухо му нареди: