— Глупости! — отвърна съдията. — Тази котка, любимото животно на игумена, днес за после ден път прави услуга на господаря си. Погледнете очите: зениците са разширени докрай. Ако е било рисувано в ранен летен следобед, в стая, осветена като тази, очите му биха били два тесни процепа!
Монахът се взря в картината и цялото му тяло се разтрепери. Гледаше с празен поглед. После прекара ръка по челото си и каза с мъртвешки глас:
— Искам да направя признание в присъствието на учителя Сюн.
— Както обичате! — студено отвърна съдията, зави свитъка и го пъхна в ръкава си.
Истинска Мъдрост ги поведе надолу по стълбището. Когато слязоха, промълви със същия безжизнен глас:
— Бурята е утихнала. Бихме могли да минем през централния двор.
Плочите, целите мокри от пороя, бяха осеяни тук-там със счупени керемиди. Магистратът вървеше най-отпред заедно с монаха, Тао Ган и Дзун Ли ги следваха.
Когато стигнаха югозападния ъгъл на двора, Истинска Мъдрост отвори една врата към тесен коридор, който ги изведе в подножието на извитото стълбище.
Тъкмо се готвеха да се изкачат, когато проехтя звучен глас:
— Какво, по дяволите, правите тук посред нощ?
Сюн Мин ги наблюдаваше отгоре с фенер в ръка.
— Преподобният игумен желае да направи изявление в присъствието на ваша светлост — строго обяви съдията.
Като повдигна фенера си, Сюн изгледа учудено монаха.
— Качете се в библиотеката ми — каза той накрая. — Тук става силно течение и не е подходящо място за изявления. — И като посочи Дзун Ли и Тао Ган, добави: — Присъствието на тези лица наложително ли е?
— Да, ваша светлост. Това са важни свидетели.
— В такъв случай вземете фенера ми, аз познавам пътя.
Съдията вече почти не усещаше краката си и изкачването му се стори безкрайно. Когато най-сетне стигнаха горе, пръв на площадката стъпи Сюн Мин, следван от Истинска Мъдрост. В момента, когато съдията на свой ред слагаше крак на последното стъпало, прозвуча гласът на Сюн:
— Внимание с парапета! — И миг след това той изкрещя: — Чакай, човече! Назад!
Почти в същия миг отекна дрезгав стон, последван от глухото тупване на някакво тяло долу, в тъмната бездна.
Глава XIV
Съдията Ди излага пред учителя Сюн хипотезата си. Отново става дума за неуловимия монах.
Съдията изскочи на площадката, вдигнал фенера над главата си. Сюн Мин, чието кръгло лице бе извънредно пребледняло, го хвана под ръка и промълви глухо:
— Горкият човек! Забрави, че парапетът е счупен.
Пусна ръката на съдията и избърса потта от лицето си.
— Слез да видиш какво може да се направи — заповяда съдията на Тао Ган. И като се обърна към Сюн Мин, добави: — Опасявам се, че игуменът едва ли е останал жив. Да влезем при вас, ако позволите.
Двамата мъже влязоха в библиотеката. Дзун Ли бе последвал Тао Ган.
— Клетият! — промълви Сюн, като се отпусна в креслото зад бюрото си. — За какво искаше да говори той с мен, Ди?
Краката на съдията трепереха от умора. Той седна срещу даоиста, извади свитата на руло рисунка от ръкава си и я постави на бюрото.
— Преди малко посетих криптата — каза той. — Исках да видя другите портрети на котката. Нефритово Огледало е бил извънредно добросъвестен художник. На една от рисунките очите на животното представляваха тесни цепки: тоест, била е изпълнена към пладне, когато светлината е много силна. Това ме накара да си припомня последната му рисунка, тази, която ми показахте в храма. Там, напротив, зениците бяха широко отворени, което доказва, че е правена в ранна утрин, а не по обед, както твърдеше Истинска Мъдрост.
Той разви свитъка и посочи очите на котката на събеседника си.
— Не разбирам за какво намеквате — каза Сюн, свъсил вежди. — Каква връзка има всичко това със смъртта на Нефритово Огледало? Аз бях до него в онзи миг, нали ви казах, и мога да ви уверя, че старецът угасна съвсем мирно. Той…
— Нека негова светлост ми позволи да дам някои пояснения — почтително го прекъсна съдията. Той разказа на Сюн за опасенията по отношение на беладоната, изказани в писмото, което старият игумен бе изпратил на доктор Дзун, и продължи: — Симптомите на отравяне с това растение напълно съвпадат с поведението на стареца през последните му часове. — Съдията се подвоуми за миг, после продължи: — В даоистките писания, ако ми позволите да забележа, често се срещат твърде неясни слова. Струва ми се, че последната проповед на Нефритово Огледало всъщност е била просто объркано цитиране на различни текстове, които са изплували в помътеното му съзнание. Едва коментарът на главния игумен им е придал някакъв цялостен смисъл. Той вероятно е подбрал няколко по-мистични израза от несвързаното бълнуване и ги е развил в нужната посока или… — Съдията замлъкна, като с притеснение погледна домакина си, но даоистът не се хвърли да защитава едно от класическите произведения на своето учение.