Глава II
Съдията Ди се опитва да открие призрачния прозорец. Един младши монах разказва история за духове.
Съдията мълчаливо го последва. Главата го болеше, очите му сълзяха — очевидно здравата бе настинал и усещаше, че го тресе. Дали пък странната сцена, мярнала се за миг през дъждовната завеса, не бе просто халюцинация? Погледна към помощника си: той като че не бе забелязал нищо особено.
— Иди да се преоблечеш, Тао Ган — нареди му той, — и се върни веднага.
Дребният монах се поклони доземи и излезе с Тао Ган.
В просторното преддверие Първата съпруга нареждаше на прислужничките кои сандъци да отворят, докато Втората и Третата надзираваха монасите, които пълнеха с въглища бронзовите мангали. Съдията Ди ги погледна мимоходом и влезе в спалнята. В голямата стая се виждаха само няколко масивни старомодни мебели и въпреки плътно спуснатите завеси се чуваше как отвън вилнее бурята. До стената в дъното имаше легло с внушителни размери, закрито с тежки завеси от старинен брокат, окачени на абаносов балдахин с дърворезба, който почти опираше в гредите на тавана. Подът бе покрит с избелял кафяв килим и като цяло стаята не бе много приветлива, но съдията си каза, че щом се запалят свещите и мангалите, ще стане що-годе поносимо.
Дръпна завесите на леглото. Беше достатъчно широко, за да може той да се настани удобно със съпругите си. В Ямън трите жени никога не спяха заедно. Всяка имаше собствена стая и той посещаваше избраничката за вечерта, ако не я бе повикал при себе си. Като верен последовател на Конфуций смяташе, че такова уреждане на брачния въпрос е най-благопристойно. Много мъже имаха навика да спят в едно легло с всичките си жени, но Ди намираше това за неправилно, тъй като накърнява самоуважението на съпругите и не спомага за доброто разбирателство, което би трябвало да цари в дома. Но на път човек не винаги може да спазва принципите си.
Ди се върна в преддверието и се разкиха.
— Облечете тази подплатена роба — каза Първата и тихо попита: — Да дам ли бакшиш на младите братя?
— По-добре недейте — прошепна съдията. — Преди да си заминем, ще направя дарение на манастира. — А на висок глас отвърна: — Да, тази роба е подходяща.
Докато Втората му помагаше да облече затоплената над мангала дреха, той поиска да му донесат официалната шапка, като обясни:
— Трябва да изразя благодарността си на игумена.
— Постарайте се да се приберете колкото се може по-бързо — посъветва го Първата. — Ще направя горещ чай и после ще вечеряме тук. Така ще можете да си легнете рано. Много сте блед и ми се струва, че сте се простудили.
— Ще се кача веднага, щом ми бъде възможно — обеща съдията. — Не се чувствам добре, изглежда съм настинал в този проклет дъжд.
Той намота официалния пояс около кръста си и трите жени го изпратиха до вратата.
В коридора вече го очакваше помощникът му с печалното лице, облечен в стара синя роба и малка шапчица от протрито кадифе на главата. До него стоеше младши монах с фенер в ръката.
— Игуменът ви очаква в залата за гости, ваше превъзходителство — обяви той почтително.
Когато минаха край прозореца, през който бе видял странната сцена, съдията наостри уши. Дъждът бе поутихнал. Той отвори капака на прозореца и зачака някоя светкавица да озари отсрещната постройка. След миг блесна ослепителна светлина и разкри плътна стена. По-нагоре, на една кула, се виждаха две малки прозорчета, но на височината на съдията върху тухлената стена, чак до основата, нямаше какъвто и да е отвор. Той захлопна капаците и непринудено се обърна към монаха:
— Какво мръсно време! А сега ни отведете до склада отсреща.
Монахът го изгледа учудено.
— Трябва да слезем два етажа по-долу, ваше превъзходителство, за да минем по коридора, които свързва това крило с другия корпус, после трябва…
— Водете ни — сухо го прекъсна съдията.
Тао Ган учудено погледна магистрата, но като съзря решителното му изражение, преглътна въпроса, който бе на езика му.
Тримата мълчаливо заслизаха по стълбите. Монахът ги поведе по тесен коридор, след това изкачиха няколко високи стъпала и стигнаха до една площадка. В средата й зееше квадратен отвор, покрит с дървена решетка. От черната дупка се носеше тежък дъх на благовония.
— Сега се намираме точно над главния кораб на храма — обясни монахът, — на височината на покоите в източното крило, където е настанен негово превъзходителство. — И махайки напред с ръка, добави: — Ето коридора, който води до склада.