Той се спусна натам, влезе вътре в шкафа, приближи фенера до двата дракона, изобразени на задната му стена, и се вторачи в тях. Кръгът между тях действително бе даоисткият символ, но вълнообразната линия, отделяща едно от друго Ин и Ян, беше хоризонтална, а не вертикална. Докато разговаряше със Сюн Мин, той не можа да се сети къде бе виждал символа, разделен по този начин, и чак когато видя възстановената от Тао Ган чинийка, се сети. Една подробност, която до този момент не бе забелязал, го порази: точката във всяка една от частите на кръга (зародишът на противоположната сила, както му бе обяснил Сюн Мин) всъщност представляваше малка дупчица, пробита в стената. Със свит показалец той почука по символичната фигура. Не, не беше дърво, а метал. Тясно ръбче я отделяше от останалата повърхност на лакираната мебел. Съдията изтегли от косата си дълга фиба. Напъха върха й в една от дупките и се опита да завърти диска наляво. Нищо не помръдна. Като хвана иглата с двете си ръце, той опита същото движение надясно. Този път дискът се раздвижи и съдията го завъртя първо пет пъти, после, с малко повече усилие — още четири. Дясната половина от задната стена на шкафа се отвори като врата. Той долови шум от другата страна и внимателно я притвори. Излезе от шкафа и изскочи в коридора. Тао Ган все още го нямаше. Толкова по-зле, щеше да мине без свидетел. Отново влезе в шкафа и бутна тайнствената врата.
Пред него, успоредно на стената, започваше тесен проход, дълъг не повече от пет стъпки и широк около три. Съдията тръгна по него и на два разкрача стигна до малка стая, слабо осветена от прашна лампа, висяща от ниския таван. Един широкоплещест мъж се бе навел над бамбуков одър в дъното и го бършеше с парцал. На пода, сред локва кръв, лежеше кухненски сатър.
Глава XVIII
Съдията Ди получава поздравления от престъпника. Той произнася присъда, без да знае дали ще бъде изпълнена.
Широкоплещестият мъж обърна глава и каза със снизходителна усмивка:
— Все пак успяхте да откриете тази стая, Ди! Твърде умен сте, момчето ми! Седнете на този одър, който току-що почистих, и ми разкажете как се сетихте. Внимавайте, по земята има кръв.
Съдията седна до учителя Сюн Мин и огледа стаята. Бе не повече от шест квадратни стъпки и в нея нямаше друго освен леглото, на което седяха двамата. В единия ъгъл забеляза дървена скулптура на гола жена в естествен ръст; под пукнатините на гипсовото покритие се виждаше дървото, а от лявата ръка бе останало само проядено от червеите чуканче. Отдясно в стената тъмнееше някаква ниша, точно пред него се виждаше кръгъл отвор, вероятно отдушник.
— От самото начало подозирах, че в ъгъла на тази постройка има тайна стая — обясни той. — Но това сякаш се опровергаваше от дебелината на прозоречните ниши в коридора.
— Точно така — ухили се Сюн Мин. — Стената на коридора не е достатъчно дебела за скривалище, но точно на ъгъла тя е удвоена от допълнителната укрепваща стена, в която е спретната тази уютна стаичка! Не се вижда от пропастта, която обгражда манастира от тази страна, не се вижда и от прозорците на източното крило. Едновремешните строители са си разбирали от занаята, Ди! Но как ви хрумна да търсите тайна стая?
— О! Съвсем случайно. Снощи, когато пристигнах в манастира, силният вятър разтвори един от капаците на прозорците и аз зърнах тази стая в мига, когато сте внасяли статуята от Галерията на ужасите. Видях ви само в гръб и взех посребрените ви пригладени назад коси за шлем, а статуята — за истинска жена. После се чудех дали не съм жертва на халюцинации и се посъветвах с вас по този въпрос.
— Много забавно беше! — извика Сюн Мин, като се смееше от сърце. — Съветвахте се с мен за самия мен!
— Тъй като актьорът Мо Модъ — продължи с безизразно лице съдията — на сцената носеше шлем, подобен на онзи, който ми се стори, че виждам върху главата на непознатия, подозренията ми се насочиха към него и започнах да го следя. Това, което все още не мога да разбера, е защо онзи прозорец вдясно не се забелязва отвън. А именно него съм видял снощи?
— Така е, Ди, само че това е фалшив прозорец. О, не ми приписвайте честта на неговото изобретяване, имаше си го, когато открих стаята. Капаците, както виждате, са от вътрешната страна на нишата, а отвън, на равнището на стената, е опъната восъчната хартия, изрисувана като тухлен зид. Боята е прозрачна, разбира се, и през деня капаците могат да се отварят, за да влиза светлина, без някой да забележи нещо. — Сюн се замисли за миг, поглади косата си, добре оформената си брада и продължи: