Учителят Сюн изненадано затропа по дебелите дъски. Съдията Ди спокойно повдигна фенера и отвори капака на малкото прозорче за наблюдение.
— Какво значи това? — извика даоистът.
— Това значи, че ще получите присъдата си тук и сега, Сюн Мин. Както любезно отбелязахте, аз не съм в състояние да ви изправя пред моя съд. Затова ви предавам в ръцете на по-висш съдия. Небето ще реши дали извършителят на пет жестоки убийства ще получи наказание или пък аз съм този, който ще трябва да загине. Шансовете ви да оцелеете са две към три, Сюн, докато вашите жертви нямаха никакъв шанс. Възможно е оръдието на правосъдието да не ви докосне. Възможно е също, ако ви нападне, да успеете да привлечете вниманието на единствения човек, който е в състояние да ви помогне.
Лицето на Сюн Мин стана пурпурно.
— Единственият човек? — изкрещя той, като се давеше от бяс. — Надут глупак, след по-малко от час дворът ще се напълни с десетки монаси, които веднага ще ме освободят.
— Вярно, така ще направят… ако сте още жив. Не забравяйте, че оръдието на правосъдието е там, до вас.
Сюн се обърна рязко. От тъмното се надигна ръмжене. Даоистът се вкопчи в железните пречки и попита с разтреперан глас:
— Какво е това, Ди?
— Скоро ще узнаете — отвърна съдията и затвори дървения капак.
В момента, когато прекрачваше прага на храма, ужасяващ рев процепи въздуха.
Глава XIX
Мо Модъ се появява за последен път. Съдията завършва нощта, наблюдавайки събуждането на съпругите си.
Съдията Ди отново изкачи стълбите до централната площадка. Тао Ган още го нямаше. Той се отправи по коридора към склада и отвори втория прозорец. От малкото дворче долитаха свирепо ръмжене и заглъхващи стенания, после се чу изпращяване, като от счупен сух клон. Съдията погледна с безпокойство към прозорците на източното крило, но всички капаци бяха плътно затворени. Той въздъхна дълбоко: небесният съдия бе произнесъл присъдата си.
Съдията постави дрехата на Сюн върху перваза на прозореца и си тръгна. След закуска щеше да напише доклада си: очевидно даоистът се е бил надвесил от прозореца, за да наблюдава мечката, загубил е равновесие и е паднал долу. Когато стигна до площадката, забързани стъпки известиха появата на Тао Ган. Целият сияещ, той извика:
— Негово превъзходителство няма нужда повече да търси Мо Модъ. Най-сетне го пипнах!
Той отведе съдията в един друг коридор. На пода в безсъзнание лежеше як мъжага, облечен в черно монашеско расо, със здраво свързани ръце и крака. Съдията разпозна навъсеното лице на втория монах, когото бе видял със стария му събрат при повторното си посещение в склада.
— Къде го откри? — попита той.
— Промъкна се тук няколко минути след като ваше превъзходителство се качи при учителя Сюн. Но е голям хитрец, наложи се доста да дебна, преди да успея да нахлузя въженцето около врата му. После трябваше само малко по-чевръсто да затегна възела и… хоп, господинът припадна като госпожица, а аз го опаковах здравата.
— Чудесно, сега можеш да го развържеш. Не е той нашият човек. Излъгах се за него и то от самото начало. Името му е Лю и заедно със сестра си е принадлежал към една разбойническа банда. От време на време поработва и за своя сметка, като актьор или просещ даоистки монах. Не е стока, но този път е влязъл в манастира с благородна цел — искал е да отмъсти за смъртта на сестра си. Щом го развържеш, ела при мен на площадката. Едвам си стоя на краката.
Като остави втрещения Тао Ган, съдията Ди се отпусна на една дървена пейка и опря глава в стената.
Щом помощникът му се върна, той го накара да седне до него и му разказа как е открил тайната стаичка и накратко предаде срещата си със Сюн Мин. Накрая каза:
— Трябва ли наистина да се упреквам, че ми беше нужно толкова време, за да разбера, че шлемът на непознатия всъщност е бил посребрената коса на учителя Сюн? Не мисля. Каква връзка би могла да съществува между известната личност с безупречна репутация и зловещите убийства, които разследвах? И все пак трябваше да се досетя, когато Истинска Мъдрост призна, че е участвал в непристойните забавления.
Тао Ган слушаше сащисан съдията.
— Не разбирам как може вината на игумена да докаже тази на Сюн Мин — рече накрая той.
— Трябваше да ми мине през ума, че няма начин един толкова начетен, толкова проницателен мъж като учителя Сюн да не се е досещал какво става в манастира. По време на краткия разговор с него, след смъртта на Истинска Мъдрост, той изтъкваше, че почти не напускал библиотеката си и стоял настрани от живота на братството. Това трябваше веднага да ми припомни, че Истинска Мъдрост твърдеше тъкмо обратното. Оттук и изводът, че даоистът лъже, че всъщност играе важна роля в цялата история и когато разбира, че игуменът ще го издаде, го бута в пропастта, за да му запуши завинаги устата. По-късно, когато пиехме чай с Дзун Ли, имах смътното усещане, че нещо не пасва, но ми просветна едва когато видях счупената чинийка!