Над главата му тихо шумяха кестените.
Фриц се завърна след един час.
Зад прозореца над земята бавно припадаше нощта. На вратата се почука.
Като предполагаше, че това е някой от неговите млади приятели, извика:
— Влез!
На вратата се обрисува висока стройна фигура и нечий ясен и звънлив глас каза:
— Добър вечер, господин Шрам.
Фриц скочи от мястото си.
— Каква радост, госпожо!…
— Не ви ли попречих?
— Само ако отново бихте поискали да си отидете.
— В такъв случай не съм ви попречила. Вие ми разказахте толкова за вашата „мансарда на бляновете“, че в мене се събуди любопитство…
И като подаде на Фриц своето копринено манто, тя се огледа наоколо. Фриц я гледаше. Меката коприна в свободни линии падаше по нейното тяло.
Ослепителната мраморна белота на тялото сияеше в деколтето на дрехата, а и над матовия блясък на бисерната огърлица се издигаше прекрасна глава, увенчана с тежка корона от тъмна коса.
— Вие не сте преувеличавали, господин Шрам — наистина това е стая на бляновете.
Фриц приближи едно от креслата и тя се отпусна върху мекото седалище.
— Вие ще пиете тази вечер чай с английски бисквити — със сладко няма да ви нагостя. Ще получите… помислете — вишни, макар сега да е май. Изпрати ми ги един приятел от Италия. И после ще запушим. Съгласна ли сте?
Тя кимна с глава.
— У вас има толкова тишина и покой, господин Шрам. В наше време това не се среща често. Всичко се е устремило в гонитба подир щастието и златото. Трябва да добавя, че това не е едно и също, но понякога тези две цели съвпадат. Вие постигнахте ли своето щастие, господин Шрам?
— Щастие ли е, ако разбираме под щастие известната мисъл от песента — „Да си щастлив — значи да бъдеш доволен…“. Може това да е правилно по отношение на болшинството хора. Но за нас, изтънчените натури, за хората с по-тънки възприятия, щастието се заключава в известен душевен покой. Това като че ли съответства на общоразпространеното схващане за щастието и все пак не е същото. Удовлетвореност и доволство може да настъпят и без борба. А мир постигаме само след жестоки борби и страстни търсения…
— И вие сте го постигнали?
— Може би, макар това да не може да се нарече искрящ, радостен мир. По-скоро това е донякъде меланхолично, виолетово удовлетворение… Но това е мир…
— Кога се достига?
— След като човек намери себе си.
— Най-трудното в света.
Тя кимна.
— Затова трябва да останеш верен на себе си.
— Когато намериш себе си, оставаш верен на себе си.
— Затова трябва човек да стане отшелник. Но нима е възможно, ако живееш в обществото?
— Да станеш такъв истински отшелник не можеш. Трябва да добиеш свой тон, своя мелодия… да познаеш себе си и тогава вече всичко става много просто.
— Но в обществото такива не намираме. Онези, които срещаме там, са остроумни и изтънчени, добре възпитани — но и те са хора.
— Нима всичко е тъй лошо? Трябва само да положим малко старание. Невинаги се оказват такива най-интересните и привличащите внимание…
Тя го погледна замислена.
— Вие сте тъй своеобразен, господин Шрам.
— Откога дамите казват комплименти?
— Това не е комплимент. Ако аз бях по-млада, бих пожелала да спечеля във ваше лице приятел. Тогава може би много неща биха се наредили иначе.
— Аз обичам — в това се крие всичко.
— Обичате?
— Но не в този смисъл на думата, както обикновено се мисли. Аз обичам всичко: природата, хората, дърветата, облаците, страданието, смъртта, с една дума обичам живота! В своята любов съм оптимист!
— И не ви се е паднало да преживеете разочарование?
— Как не!
— И все пак?
— И все пак, без да се гледа на всичко…
— Странно…
Фриц поднесе на своята гостенка сребърната кошничка с тъмночервени вишни.
— Вие не играете ли тази вечер в операта?
— Играя утре. И затова помислих за вас и дойдох…
Тя извади от джоба си програма и му я подаде.
Той прочете полугласно:
— „Бохеми“ от Пучини. Мими — Лана Райнер.