— Да, аз ще пея партията на бедната нещастна Мими. И през време на генералната репетиция не можах мислено да се отделя от вас, от вашата мансарда на бляновете. Нашите артисти вече не са бохеми. Те са добре възпитани, твърде коректни и много порядъчни…
— Вие утре играете в „Бохеми“ — мечтателно каза Фриц. — Отдавна не съм слушал тази опера — тя твърде много вълнуваше сърцето ми. В нея е представена родствена съдба.
И той посочи портрета на стената.
— Но утре ще дойда да слушам операта…
— Радвам се. Може би ще се съгласите да ми кажете после нещо за спектакъла?
— Кога ще ми позволите да направя това?
— Същата вечер!
— Но вие сигурно ще бъдете поканена някъде?
— Да. И дори цялото наше мъжко общество.
— В такъв случай…
— Ето, именно затова! Тези нови хора ми са противни. Искам да чуя мнението на приятел — да ласкае може всеки. И целта е винаги много прозрачна и егоистична. Аз не търпя това. — Тя стана. — И така, в десет часа при изхода за артистите.
Фриц се докосна до ръката й.
— Благодаря ви.
Тя го обгърна със странен поглед.
После се запъти към вратата. Той осветяваше пътя й.
Лампата хвърляше върху перилата и стълбите фантастични сенки.
Фриц поседя още един час… Не четеше, размишляваше за своеобразието на човешката природа. Трепваше при мисълта за това колко неща в живота са случайни и призрачни.
Човешкият живот… изменчив и неверен като подухването на ветрец, като неясен сън призори… дошъл неизвестно откъде и стремящ се неизвестно накъде.
Лампата мирно осветяваше портрета на стената. И портретът се усмихваше…
Четвърта глава
Пролетното слънце заливаше с топла светлина гаровата градинка. Пред широкия портал се виеха ластовички и с песни, не обръщайки внимание на шума от гарата, лепяха своето гнездо.
Елсбет вървеше бавно по перона. Влакът току-що пристигна и поток от хора нахлу към гарата. Тя се спря. И в същия момент почувства, че някой я гледа. Гледаха я две сиви живи очи — тя видя пред себе си смугло, загоряло лице. След това долови стройните очертания на фигурата, облечена в сив пътнически костюм. Лицето й се стори познато. Все пак не можеше да си спомни къде го е виждала.
Фриц стоеше в мансардата на бляновете. По стълбата се разнесоха бързи стъпки, вратата се отвори и се дочу:
— Фриц!… Приятелю Фриц… — И две силни ръце обвиха шията му.
— Ернест… наистина ли си ти? Откъде така неочаквано?
— Просто избягах. Избягах една седмица по-рано от този институт. Фриц, приятелю, та пролетта е дошла! Нима може сега да се седи над фугите и контрапункта? Аз не издържах и заминах… Къде са градските момичета? Дай ги тука! За мен е потребна цяла рота!
— По-спокойно, момчето ми — твоето темпо е съвсем невероятно. Може би ще си приведеш в ред след пътуването дрехите, а след това ще пиеш чай?
— Добре! Ти си прав! Аз винаги забравям да направя онова, което е най-необходимо! По-скоро в чистата и непорочна радиоактивна вода на малкия градец! И след това чая, Фриц! Но истинския чай на мансардата на бляновете!
Разнесе се веселият шум на водата: Фриц се занимаваше с чайника.
— А сега ти трябва да ми разкажеш за всичко, Ернест!
— Ох, какво ще ти разказвам — да оставим това на старите моми! Аз ще разказвам, когато стана старец без зъби и ще настъпи времето да пиша спомени. А сега съм тук! И това е достатъчно!
Фриц се усмихна добродушно.
— Ти после ще ми разкажеш.
— Но ти трябва да ми разкажеш за себе си. Как живееш? Как са твоите картини? Готови ли са? Хубави ли са?
— Аз намерих модел за моята голяма картина и намерих мила и чудесна приятелка.
— Красива ли е?
— Много!
Ернест подсвирна доволен.
— И чиста, Ернест!
— Не? Ти се шегуваш! — И стана сериозен. — Това значи много, или по-вярно — всичко! Ти я обичаш, Фриц, нали?
— Също така, както и тебе, Ернест!
— В такъв случай да бъде тя моя сестра!
— Аз знаех, че ти ще кажеш това, Ернест. Благодаря ти.
— Това е ясно, Фриц.
— Колко време ще останеш тук?
— О, дълго. Ще отида в Лайпциг и там ще завърша образованието си. Как живее Фрид? Тук ли е?
— Да, вече от няколко седмици. Той завърши заниманията си в Дюселдорф и сега работи тук. Работи над две картини и освен това изпълнява поръчки на една фабрика.