— Много се радвам за него. А как е Паула?
— Както винаги весела, оживена, иска да бъде голяма и скоро ще бъде такава.
— Ти ще дойдеш ли с мен на гарата, Фриц? Искам да си прибера багажа.
И двамата бавно се запътиха към гарата. Неочаквано разговорът им бе прекъснат от нещо стремително и леко. Към тях се хвърли Паула.
— Ернест! Ти ли си, или твоят дух?
— И едното, и другото, Паула. Защото мъжете никога не губят присъствие на духа. Това не може да се каже за такова момиченце като теб.
— О! — извика Фриц.
— Вуйчо Фриц, ето виждаш ли, той пък се радва на случая да дразни. Как не те е срам, Ернест!
— Къде си се запътила в това очарователно розово облаче, Паула?
— Да поскитам, скъпи вуйчо Фриц.
— Да поскиташ? — извикаха едновременно и двамата. — Какво значи това?
— Само това, че съм се запътила на разходка. Отивам на главната улица — да се разхождам от шест и половина до седем и половина.
— Ах, така, разбирам — каза Ернест, — по-рано ние наричахме този час за разходка на главната улица „полянка за гъски“.
— Не бъбри излишно, грознико! Довиждане, вуйчо Фриц! — Тя избяга и като се върна веднага, каза: — Довиждане, Ернест!
— Ето това е отлично! Желая ти приятни мигове, Паула!
И те продължиха пътя си. На гарата Ернест даде квитанцията на един носач и съобщи адреса. След това настоя да отидат в кафенето.
— Къде? — запита Фриц.
— Към Витекинд. Не бъди така намръщен, друже. Аз отново искам да се полюбувам на вашите момичета.
— Нима там нямахте такива?
— Господи, там няма момичета. Те всички са твърде „образовани“. Всички се учат или са се учили. Отличителните признаци за тези момичета са: изкривени токове, очила в черни рамки… или гладка прическа, блуза с права яка и дълги ръкави. Най-отвратителната порода са консерваторките. Особена разновидност: вроден талант, облекло с дълбоко деколте, шия като на гъска, костеливи рамене, хлътнала гръд. На външността не обръщат внимание. Второ, те са твърде образовани. Пият чай, рисуват алпийски пейзажи, свирят на рояла „Молитвата на девите“. За слънцето, гората, за свежия въздух те нямат понятие — това е нова порода книжни червеи в рокли. Фриц, няма по-ужасно от „образована“ жена. У нас има всевъзможни закони, няма само такъв, позволяващ на жените, които от скука започват да се занимават с политика, с писане на книги и други подобни дела, да бъдат изпращани някъде. След всички тези възвишени създания отново започваш да тъгуваш за простичките, сърдечни и приветливи девойки, пръскащи любов и целувки, както това иска природата. А сега — да вървим!
И с тези думи те влязоха в кафенето. Там имаше сравнително много посетители. До една от масичките стоеше твърде елегантна млада дама.
Ернест й се поклони малко иронично.
Тя го погледна и в погледа и се мярна съмнение:
— Господин Винтер?
Като се усмихна, той й протегна ръка:
— Здравейте, госпожице Берген. Аз търся две места и виждам, че такива има на вашата маса.
— Моля ви.
Ернест представи дамата на Фриц и двамата седнаха при масата на госпожица Берген.
Тя почервеня леко и каза:
— Отдавна не съм ви виждала, господин Винтер.
— Не бях тук. Пристигнах днес.
— А аз пристигнах преди три дни. Къде бяхте?
— В Берлин.
— О, Берлин! Чудесен град! Неговите празненства и увеселителни места!
— И къщите-казарми — подхвърли иронично Ернест.
— На тях не трябва да се обръща внимание. Трябва да взимаме от живота най-хубавото.
— А след това?
— А след това?… Днешният ден си остава само днешен. Аз съм още млада и хубава! За какво ще се замислям за бъдещето?
И тя полугласно започна да тананика някаква мелодия.
— Ах, толкова ми се иска да танцувам! Тук, в тези противни малки градчета, всичко това е неосъществимо. В Берлин може да се танцува навсякъде. Бостон… фокстрот, а тук? — И тя щракна с пръсти. — Скоро ще замина пак.
— Отново в Берлин?
— Разбира се.
— За да бъде човек щастлив, не е потребно да се намира винаги в голям град — каза Фриц.
— Съвършено вярно, щастие съществува и в някое скромно ъгълче.
— Може по различни пътища да се приближаваме към проблема за щастието. Аз имам една мила позната, която ми пише, че сега е напълно щастлива. Тя има дете.