— Фриц, на мене самия ми се струва, че съм Метусалем в своята самотност. Господи, какво е това?
Фриц поздрави.
— Примадона от операта.
— Колко е елегантна!
— Тя е неудовлетворена!
— От какво?
— От живота и хората.
— В нея се чувства жената.
— Нейната майка е рускиня.
— Ето каква е работата! Но кажи ми, стари грешнико, откъде я познаваш ти?
— Запознах се случайно. Бях при градската врата и рисувах кулата. Неочаквано почувствах, че ме наблюдават, някакъв невидим флуид ме обля. Огледах се и видях пред себе си чифт тъмни очи. Те се усмихваха… аз не мога да ти изразя нейната усмивка, тя е неизразима. Поиска да купи моя етюд. Трябваше да й изкажа съжалението си и да й откажа, тъй като картината беше поръчана от друго лице, но я поканих на изложбата, където има редица мои работи.
— Ах, така! Нямам нищо против да се запозная днес с някое женско същество, макар само за да побъбря с нея.
— Тази вечер при мен ще дойде моята приятелка Елсбет и ще се запознаеш с нея. Но да отидем да изпием в чест на твоето пристигане една прашна бутилка вино.
— От това няма да се откажа, а след първата бутилка може да последва и втора.
Фриц радостно взе Ернест под ръка и приятелите ускориха крачките си.
— И така, мое момче — каза Фриц, когато се намериха вкъщи. — Какво пушиш ти? Лула, цигара, папироси? Избирай. Аз ще запуша своята любима лула.
— Аз ще предпочета папиросата. В това ще има повече стил.
— Следвам думите на Ницше: „Само онзи, който е вечно променлив, остава мой близък. Аз се изкачвам от една степен на развитие към друга. Останалите хора изостават — аз продължавам да се движа по кръга. И неочаквано се намирам в друг кръг на развитие“. Но стига за това. Твоята мансарда на бляновете наистина е великолепна. Ти си запазил своята обич към цветята.
— Това ми е присъщо отпреди. Навремето предпочитах да се откажа от вечеря, отколкото да се откажа от цветя. Нещо повече — веднъж цветята имаха за мен определено значение. Понякога купувах с последните си стотинки цветя. В един цветарски магазин видях прелестно момиче. Това не е рядко, но… нямах пари, а тя служеше в цветарски магазин. И с последната марка купих три рози с дълги стебла, взех ги, упътих се към изхода, после се върнах и подадох една от розите на учуденото момиче. След това си отидох, за да не наруша ефекта. Ти виждаш, че и тогава се стремях да не наруша стила. Една вечер, съвсем случайно, срещнах момичето. И трябва да призная, че цветята привличаха моето внимание в по-голяма степен, отколкото момичето. Това беше най-разсъдъчната любов в моя живот. Наскоро успях да завладея нейното малко сърце и на моята мансарда й бе отсъдено да преживее истински цветни оргии. Сега… милата Маргит е жена на чудесен човек и понякога може би си спомня за мен, влюбения в нейните цветя… Но трябва за минута да сляза долу. Столарят намерил красив шкаф и аз съм длъжен да му отговоря дали ще го взема. Едва не забравих за това. Ще се върна ей сега.
Ернест бавно допушваше папиросата и бе потънал в съзерцание на гълъбовия дим.
На вратата се почука. Погълнат от своите мисли, той извика:
— Влезте.
Влезе Елсбет.
— Добър вечер, Фриц.
При звука на този мек глас Ернест побърза да стане от мястото си.
— Ах — разсмя се той, — моята прелестна непозната от гарата. Каква среща! Вуйчо Фриц го няма. Ще ви бъде ли удобно да го почакате в моята компания? Наричат ме Ернест Винтер, а вие, ако не се лъжа, сте госпожица Хайндорф, нали?
— Да… — отговори Елсбет. — Та ето какъв бил Ернест Винтер, за когото тъй много ми е разказвал Фриц. — За миг тя затвори очи. Сама не знаеше какво я подбуди да направи това. Някаква вълна я връхлетя и тя почувства лека неувереност в себе си.
— Вие дойдохте и донесохте със себе си пролетта. Моля ви, седнете в това кресло, иначе не може — този стол по традиция принадлежи на Фриц. Това разкошно седалище, покрито с тежка копринена материя, е тъй живописно — в него има нещо от великолепието на трона и то винаги е било предназначено за мен. Това не е нищо друго освен дървено сандъче, върху което е поставена копринена покривка. На нашите гости обикновено се пада да стоят върху сандъче за въглища. Ако вие бихте се осмелили да погледнете в него, като махнете настрана покривката и вдигнете края, ще видите черни диаманти. Макар нашето състояние да се увеличи, ние не се решихме да изменим нашите традиции и в мансардата всичко си остава неизменно. Едничкото, което си позволихме, е да вземем за нуждите на нашите гости плетено кресло. Всичко, което се намира в мансардата, има своето предназначение — това е нашият приказен прозорец. Имаме го само от една година.