Вижте това таванско прозорче — нощем през него се виждат звездите. Колко поезия има в таванското прозорче! На стената, около прозорчето, е нарисувано гълъбово небе и златни звезди. Звезди и сърца. И на всяко сърце е написано име — някакво име, напомнящо за някое скъпо същество. Тук към края, по-близо до лунната светлина, вие виждате бледо сърце — то е във венец от червени рози. И върху него ще намерите име: Лу… ето. — И той посочи портрета… — Той я обичаше много.
— Той ми разказа за нея — прошепна Елсбет.
— В такъв случай той храни към вас доверие. Всичко ли ви разказа?
— Всичко.
— Това е твърде много. Досега той е разказал всичко само на мен. На останалите е известно само, че я е обичал много. И че тя не е жива. Едно стихотворение, написано тогава, говори много. Искате ли да ви го прочета?
Елсбет кимна с глава.
— Написах това в щастлива минута.
— Може би при случай ще ми дадете това стихотворение?
— На драго сърце. Фриц го има записано. Ще му кажа да ви го даде. Ето го и него.
Фриц влезе.
— Добър вечер, мила Елсбет. Вие, надявам се, вече сте се запознали, нали?
— Да — отговори Ернест, като се усмихна.
— През пролетта запознанствата се завързват много по-лесно, отколкото през всяко друго време на годината — каза Елсбет. — Чувстваш се сроден на другите хора и човек е по-доверчив.
— Ти си права, а в пролетта на живота това се изразява още по-ярко, отколкото в заника на дните.
— Така. Ето вишни за Елсбет, а за Ернест египетски папироси. Разположете се по-удобно.
Елсбет се намести в креслото и започна да яде зрели вишни.
— Елсбет, какво хубаво си преживяла днес? Трябва всеки ден, какъвто и да би бил той, да се преживява нещо прекрасно. Честичко аз се запитвам вечер: какво хубаво съм преживял днес? И трябва да призная: колкото и скверен да е бил денят, все пак в него е имало нещо малко слънчево ясно. И затова ще започна от себе си. Днешният ден ми донесе голяма радост: той ми донесе моя Ернест!
— Мили… — прошепна трогнат Ернест и стисна ръката му.
— А сега е твой ред, Елсбет.
— Днес преживях много. Но най-хубавото ми се случи тази вечер, когато бързах по насипа близо до езерото. Залязващото слънце златеше с приказно сияние върховете на липите. Беше тихо. Шумоленето на дърветата се съчетаваше чудесно с блясъка на водата при залязващото слънце. Всичко, което ме заобикаляше, беше тъй красиво, че у мен се появи желанието да заплача. А след това…
В края на насипа се спрях и започнах да се любувам на зелената алея. И видях в зеленината малка пееща птичка; тя се приближи към мен и ме погледна с малките си черни очички. И после… Видях една стара жена. Тя беше уморена, лицето й бе набраздено и водеше за ръка малко дете. Детето носеше няколко полски цветя. То възкликна: „Мамо, какви хубави цветя!“. И ги подаде на майка си. Майката се усмихна. О, Фриц, ако ти бе видял тази усмивка! И аз разбрах: светът е тъй хубав!
И тя скръсти ръце.
Ернест почувства, че думите на девойката го завладяват.
Струваше му се, че в тази стая долетя горската фея — толкова тя му се стори близка до природата. Всичко у нея беше естествено — нямаше нищо преднамерено, никакви съмнения и условности.
— А сега ти, Ернест — каза Фриц.
— Във влака. Беше препълнен и затова някои от пътниците от трета класа бяха минали в нашия вагон. Но и той бе препълнен дотолкова, че някои от пътниците трябваше да стоят прави. Между тях имаше четирима пътници — в това число и две девойки. Стори ми се, че са вариететни артисти. Най-младата девойка беше красива, макар времето да бе засегнало чертите й. Тя не разговаряше с останалите. Пък и последните, без да се гледа на проявяваната към девойката грижливост, бяха по отношение на нея сдържани. Обикновено у тези хора е твърде много развито другарското чувство. Изглеждаше, че девойката е много изморена. Върху нея лежеше своеобразен отпечатък на замислена мечтателност, която й придаваше особена чистота. Някаква дама, която седеше до мен, заемаше място за своето кученце.