Тя внимателно прибра дрехата си, за да не се докосне до тези хора. Девойката забеляза това движение и около устата й легна горчива гънка. Стана ми страшно мъчно — в тази минута бих дал всичко, само да имам възможност да махна тази горчива гънка. Аз станах от мястото си и казах: „Позволете ми да ви предложа моето място.“. Тя ме погледна учудена. Някакви момичета, покрити с лунички, се изсмяха. Аз бих желал да имам една стотна от очарованието, вложено в това същество. Обърнах се към нея втори път сериозно: „Госпожо, втори път ви предлагам моето място“. Тя ми поблагодари и седна. Вдигнах нейния куфар и го сложих в мрежата за багаж. При това владетелката на кученцето изрази такава голяма уплаха, че се ядосах и казах: „Вие нямате право в този вагон да заемате място за кучето. Ще трябва да преминете в кучешкия вагон. Кондукторът ще ви потвърди това“.
В този момент в купето влезе кондукторът и потвърди моите думи. Дамата трябваше да вземе кученцето на коленете си; аз не поисках да заема освободеното място, а го предложих на другата девойка. С особено злорадство наблюдавах отвратителното същество, което се намери между двете девойки и което с ожесточение прибра дрехите си. Един от спътниците на девойките заговори с мен, предложи ми цигара, като очевидно желаеше с това да ми изрази своята признателност. На драго сърце бих се отказал от цигарата, но това би било сметнато за високомерие. И аз запуших, макар че едва не ми стана зле. После го почерпих с хаванска пура, една от хаванските пури, които един приятел ми беше дал на тръгване.
Той е чудесен момък. Следва в Лайпциг в консерваторията и тъй добре говореше за своята работа там, че аз пламнах от желание да се преместя в Лайпциг. На следващата гара те напуснаха влака. И девойката ме погледна… О, този поглед! Той беше прекрасен, както лилава коприна…
Замълчаха. Здрачевините се сгъстяваха, обвивайки мансардата на бляновете с нежна синевина.
— Вуйчо Фриц — каза Елсбет, — стъмни се.
Фриц запали свещите пред портрета и той оживя. Стори им се, че очите на портрета добиха блясък и устните потрепериха.
Фриц взе едно малко томче и прочете:
— Предвечна съкровена мелодия — прошепна мечтателно Ернест. — Да, именно такава е тази мелодия, витаеща над живота; това е нещо, изтъкано от надежди и тайни. Понякога ми се струва, че тази песен е забравена от времето на нашето детство… Понякога в нея звучи камбаната на бъдещето… Слушайки този зов, разтваряш по-широко очи и се взираш в далечния хоризонт, стремиш се към нови светове… Понякога тази мелодия прозвучава в нощта като аромата на люляка.
Елсбет разтвори широко очи.
— Така — прошепна тя и гласът й затрептя.
— В това е завършекът на всички мечти — каза Ернест.
Отдалече се разнесе звънът на градския часовник. Елсбет сякаш се разбуди от сън и стана.
— Бих искала завинаги да остана тук — каза тя, — но трябва да се прибирам.
Ернест тръгна с нея по шумните улици. Той я хвана под ръка. Ръката й трепереше леко.
И те вървяха, без да проронят дума в майската нощ. Елсбет се спря до вратата.
— Аз живея тук… Лека нощ.
Той наведе глава в поклон и изчака стройният й силует да потъне в мрака зад вратата. Тогава се обърна и бързо закрачи назад.
Пета глава
От мансардата на бляновете полетяха пъстри листа хартия — това бяха писма, адресирани от Фриц до моминските стаи на Елсбет и Паула.
Фриц и Ернест канеха девойките да дойдат при тях вечерта.
В мансардата на бляновете всичко беше тържествено — тя тънеше в цветя, пред портрета бяха запалени две яркочервени свещи.
И отново изглеждаше, че очите на портрета оживяват, а устата се усмихва.
Елсбет имаше бяла бродирана дреха, а на главата — тънък златен обръч.
„Тя прилича на кралица“ — помисли Ернест, докато се занимаваше с чайника. Той беше облякъл една от светлите блузи на Фриц. Чайникът запя своята песен. Фриц украсяваше масата с цветя, а Ернест говореше: