Мансардата на бляновете [bg]

— Най-напред ще бъде сервиран чай, нашият чай… Чаят, който е мислим само в мансардата на бляновете. Този, който мечтае за деликатеси — за омари, сардини — ще трябва да се откаже от своите мечти. Ние и двамата се придържаме към традицията и сме верни на националното блюдо на нашата мансарда, което беше ежедневно блюдо още в онези времена, когато гениалността на обитателите на мансардата, или макар поне гениалността на Фриц, не беше още призната от обществото. Това блюдо се състои от черен хляб с масло. Длъжен съм да призная, че маслото се появи само впоследствие като допълнение към блюдото заедно с нарастването на нашето благосъстояние. Отгоре на бутерброда се намазва сироп. Техниката на този процес е следната: спускате лъжичката в гъстата течност, обръщате я няколко пъти и след това я изваждате навън с рязко движение. После — при известно изкуство — вие можете да добиете инициалите на любимия човек. След това едно движение на ножа разпределя равномерно сиропа по целия бутерброд. По-нататък, тъй като е необходимо бутербродът да се държи в равновесие и да се следи сиропът да не потече и да не капе от хляба, всичко се превръща в едно хубаво упражнение за развиване на търпението и чувството на равновесие. Впоследствие аз ще напиша статия за възпитателните свойства на това ядене…

— Достатъчно — извика Паула, която не издържа и се разсмя звънливо. — Това е от горещината — той е получил слънчев удар.

Но Ернест не спираше.

— А сега е ред на чудесните кафяви и сини чашки на Фриц — всяка от тях е цяла поема. Казват, че дори във времена на най-остра нужда той не може да се раздели с тях, затова следва да се пие от тях с благоговение.

И те започнаха да ядат с апетит.

Вечерта се спускаше бавно.

— Вуйчо Фриц… колко е хубаво…

Здрачевините обвиха ателието. Леките сини завеси падаха по прозорците в меки гънки. По средата на стаята стоеше роялът. Върху него бе поставена голяма чаша с рози.

Фриц каза:

— Тази светлина ще ни бъде достатъчна. Аз поставих креслата така, че всеки да може да остане сам в полумрака. Ние, хората, сме своеобразни същества. Срамуваме се от нашите чувства дори тогава, когато се познаваме добре. Срамуваме се дори да споделяме най-обикновени чувства. Затова нека всеки остане сам със себе си — в полумрака не можем да виждаме лицата си.

При тези думи Ернест се упъти към едно от креслата. Останалите го последваха.

— Нека царува мълчание — каза Фриц. — Розите, свещите, вечерните здрачевини — всичко това е мълчание.

Пламъкът на свещите се полюляваше. Елсбет устреми погледа си към портрета на стената. Възцари тишина.

Ернест стана от мястото си и наля вино. Постави един от бокалите върху рояла до чашата с рози и го напълни до върха с вино.

Ръцете му трепереха.

— Деца — каза Фриц, като вдигна чашата си и млъкна, не можеше да продължи.

Те пресушиха безмълвно чашите си.

Ернест се упъти към рояла и докосна клавишите. Изтръгна се дива мелодия; пълнозвучни акорди изпълниха стаята, после замлъкнаха, преминаха в минор и музиката стана нежна и печална. Тоновете падаха, сякаш капки сребро, светеха като бисери и изпълваха черното кадифе на полумрака… Ернест се върна в своето кресло.

Елсбет с учудване слушаше музиката. Неизразимата сладост на мелодията я изпълни с необяснимо безпокойство.

— Аз намерих няколко стихотворения от времето на моите щастливи дни — каза Фриц. — Искам да ви ги прочета.

Във призрачната тишина отново отново мисля аз за теб, Любима, мелодия от леки стъпки чувам и знам — това е твоята любов. Ти идваш!… И отново идваш!… В очакването — моята любовна тъга е чиста, сякаш е сияние от гълъбовия ти поглед. Нека да се разгърне тя в една вълшебна мелодия, която да отекне на сънищата нощни под гнездото.

— А сега Елсбет трябва да ни изпее нещо — каза Фриц.

Ернест се вслуша. Фриц му беше казал, че тя пее. Неговото музикално ухо се почувства донякъде заинтригувано. Той я погледна безпокойно. Ще издържи ли тя на изпитанието?

— Не искаш ли, Ернест, ти да акомпанираш на Елсбет?

— На драго сърце.

Той отиде при Елсбет и я отведе до рояла. Вървейки, попита: