Мансардата на бляновете [bg]

— Какво ще пеете?

— „Миньон“ — помоли Фриц.

Ернест се усмихна насмешливо.

— Добре, „Миньон“.

И той подаде на Елсбет нотите. Тя поклати глава.

Ах, тя го знае наизуст? Отлично. Ернест взе няколко акорда и засвири встъплението. След това прозвуча нежният, момински глас на Елсбет:

Ти знаеш ли вълшебен край — там вечен мир цъфти и чист лазурен свод над този край блести, лимони там растат, а портокалът позлатен е като пламък сред листата в душен ден?         Ти знаеш ли тоз край?… Натам в покой         да литна с тебе искам, мили мой!…

Ернест беше възхитен от леката напевност на нейния глас. Тя пееше леко и свободно. Колко прочувствено прозвуча думата „Натам!“…

Колко страстна тъга имаше в това!

Ти знаеш ли пътеката към лобна стръмнина, където мулетата скитат леко в ранина, там в тъмните усои змийски род живей и буен водопад бучи и мощно пей?…         Ти знаеш ли пътеката?… Натам в покой         да литнем с тебе, властелине мой!…

Ернест погледна девойката и забрави, че той й акомпанира — дотолкова беше завладян от нейното излъчване и пеене.

Колебливата светлина на свещите позлатяваше косите на Елсбет и хвърляше отблясък на тесния златен обръч, който пристягаше чистото й чело. Изглеждаше, че тя бе Миньон. Миньон… тя пееше:

Ти знаеш ли дома, където зърнах аз за първи път света — със купол от елмаз е той, а статуите — мълчаливо питат те: „Какво ти е, какво ти е, о, бедничко дете?“         Ти знаеш ли тоз дом?… Натам в покой         да литнем вихрено, бащице мой!

В бялата дреха тя като че ли бе въплъщение на Миньон. Сякаш Миньон пееше за своята страстна тъга във вечерния полумрак. На Ернест тя се струваше приказна принцеса, кралица и той не можеше да разбере как се намира до нея. Тя го погледна — погледът й беше сериозен и дълбок — и той почувства как сърцето й заби. Какво е това? Той прехвърли погледа си върху клавишите и отново се разля среброто на акордите, което обви сладостния глас.

— Ние ще те наричаме от днес Миньон — каза Фриц. — Миньон — това е неизразима тъга. — В този момент очите на Елсбет бяха тъмни. Ернест безмълвно се докосна с устни до ръката й.

Стъмни се. И те заговориха за света, за живота, за небето и преизподнята, за всичко, което е озарено от любовта.

— Любовта — това е висшето проявление на егоизма в пълното самоотрицание и принасяне на себе си в дар на други — каза Фриц.

— Любовта — това е борба — каза Ернест — и най-висшата опасност в нея е желанието да се преклоним. Първият, който се отдаде на това влечение, е победен. Трябва да стиснеш зъби и да бъдеш жесток — тогава ще победиш…

— Но, Ернест — възрази Фриц, — любовта е висшето проявление на красотата. Любовта е красота.

— Любовта — това е самопожертвование и смирение — каза Елсбет.

Настъпи мълчание.

— Паула, защо мълчиш? — забеляза Фриц. — Какво ще кажеш ти?

— Ах — прозвуча от мрака, — защо толкова думи? Любовта — това е любов. И с това е казано всичко.

Разсмяха се.

— Този път Паула е права — извика Ернест, — защо да спорим? Любовта — това е любов, а не бледи думи за любовта!

И като стана стремително, той отиде към рояла и каза:

— Шопен.

Стаята се напълни със звуци. Като че ли те се втурнаха през прозореца и изпълниха мрака. Малките елфи извиваха в тъмнината хороводи, техните мелодични гласове звъняха — после бързото, стремително, прилично на поток изчезване, последният тържествуващ акорд, който прозвуча продължително и… тишина. Всичко бе свършено.

Те още се намираха във властта на това чудно сплитане на звуци, когато Ернест каза:

— Григ: „Пролет“…

И тихо се разляха златисти акорди. Постепенно от акордите изкристализира мелодия с чудна напевност. Първите пролетни бури… шумоленето на вейките… вино… морета, облаци и планини… и пеене… пеене все по-пълно, все по-чисто и растящо. Ето го пролетното цъфтене, пролетта, младостта… и отново тишина.

— А сега нещо твое! — каза Фриц.

— Добре — отговори Ернест и като отметна глава назад, докосна клавишите.