Выбрать главу

Мрачен акорд разкъса мрака.

Още един, още, още… цяла барикада от акорди се натрупваше и растеше. След това над мрачните акорди прозвъня сребърна трела, разсипа се и полетя надолу, сякаш се смееше неудържимо, преследвана от демоните на акордите.

И отново в дълбочината — работа, труд… издигане на кули… все по-високо и по-високо… и отново падение. Сизифов труд… И след това напевна, ясна мелодия, пълна с чувства и изразителност. И пак пометена от демоничните акорди, за да се превърне след това в рязък дисонанс и да замре.

Ернест стана от рояла и се отпусна в креслото.

— Ернест! — прошепна развълнуван Фриц.

Елсбет бавно стана, приближи се безшумно до рояла и завърши още неотзвучалия дисонанс с мек завършен акорд.

Ернест скочи… Очите му заблестяха…

— Елсбет!

Тя отиде при Фриц. Той докосна косата й. В очите на девойката видя сълзи.

— Миньон — каза той, — всичко ще се нареди. А сега, на прощаване… Изпей ни старата песен… чудната… родната… от която не мога да избягам…

Елсбет седна на рояла и засвири кратко встъпление. После прозвуча нейният глас:

О, младост — завинаги пролет обречена, ти песен безгрижна дали ще родиш? Днес ти си далечна, безкрайно далечна и ние сме други, не както преди…

Фриц потъна дълбоко в креслото си. Ернест не сваляше поглед от Елсбет. В сиянието на свещите тя му се струваше неземно видение.

От Фриц се изтръгна лек стон, сякаш сдържано ридание… Ернест продължи беззвучно да шепне: „Миньон… Миньон…“. Той почувства — очите му горяха. Като се приближи до Елсбет, хвана я за ръката и я изведе от стаята. Фрид и Паула ги последваха. Фриц остана сам в стаята, в която червените свещи продължаваха да заливат с чуден блясък розите в чашата и виното в бокала.

— Да го оставим сам — каза Ернест, — време е за нас да си отиваме.

Фрид отиде да изпрати Паула, а Ернест тръгна с Елсбет из потопените от нощта улици.

Над главите им блестеше звездното великолепие. Елсбет се спря, погледна небето и прошепна: „Звезди…“.

Беглата светлина на един фенер озари лицата им. От парка долиташе благоуханието на цветята. Ернест хвана Елсбет под ръка и я поведе по липовата алея. Водата под моста звучеше сънно.

И отново Елсбет се спря и прошепна: „Липи…“.

Ернест почувства, че ей сега за първи път ще познае красотата на звездите, реката, липите. Сякаш не ги е забелязвал никога по-рано. И от него се изтръгна:

— Елсбет!

Тя го погледна.

Дълго не свали погледа си от него.

— Елсбет…

И той се отпусна на колене пред нея.

Вълната на смътно чувство го бе сграбчила и го носеше в нови светове, в сребърните страни на любовната тъга.

И той почувства как към него се търкалят сълзите на Елсбет.

— Елсбет! — извика той и я грабна в обятията си.

— Ти… ти…

Тя се отпусна на гърдите му.

Ернест изпитваше чувство, че бе станал крал и в неговите крака лежаха несметни съкровища. Така той стоеше под короните на липите и се вслушваше в откровенията на своята душа. Неочаквано го обхвана съзнанието за озарилото го щастие и с тържествен вик вдигна Елсбет на ръце и се втурна с нея напред, в тъмнината.

— О… ти, радост моя… моя мечта… мое щастие…

Като я сложи внимателно на земята, той я погледна:

— Ти… ти!…

Отново повтори ти и в очите й пак блестяха сълзи:

— Аз те обичам!

В мансардата на бляновете свещите продължаваха да горят. Фриц препрочиташе пожълтели писма. Лицето му трепна и той отпусна глава, продължавайки да гледа в тъмнината.

Вратата се отвори бавно. Ернест влезе. Той веднага забеляза състоянието на своя приятел и като се приближи до него, сложи ръка върху рамото му и каза:

— Фриц…

Фриц трепна и горчива усмивка изкриви лицето му.

— Драги мой, светът познава много странности и чудачества, но още по-чудно е човешкото сърце.

Ернест привлече Фриц до себе си.

— Фриц, ти неведнъж си ми придавал мъжество. Не искаш ли този път сам да се лишиш от него? Погледни нашето приказно прозорче, погледни звездите — нашите звезди.

— Ако би могло да се изтръгне сърцето и вместо него да носиш в себе си хладна звезда! — каза скръбно Фриц. — Това би било по-добро, пък и по-леко…