Мрачен акорд разкъса мрака.
Още един, още, още… цяла барикада от акорди се натрупваше и растеше. След това над мрачните акорди прозвъня сребърна трела, разсипа се и полетя надолу, сякаш се смееше неудържимо, преследвана от демоните на акордите.
И отново в дълбочината — работа, труд… издигане на кули… все по-високо и по-високо… и отново падение. Сизифов труд… И след това напевна, ясна мелодия, пълна с чувства и изразителност. И пак пометена от демоничните акорди, за да се превърне след това в рязък дисонанс и да замре.
Ернест стана от рояла и се отпусна в креслото.
— Ернест! — прошепна развълнуван Фриц.
Елсбет бавно стана, приближи се безшумно до рояла и завърши още неотзвучалия дисонанс с мек завършен акорд.
Ернест скочи… Очите му заблестяха…
— Елсбет!
Тя отиде при Фриц. Той докосна косата й. В очите на девойката видя сълзи.
— Миньон — каза той, — всичко ще се нареди. А сега, на прощаване… Изпей ни старата песен… чудната… родната… от която не мога да избягам…
Елсбет седна на рояла и засвири кратко встъпление. После прозвуча нейният глас:
Фриц потъна дълбоко в креслото си. Ернест не сваляше поглед от Елсбет. В сиянието на свещите тя му се струваше неземно видение.
От Фриц се изтръгна лек стон, сякаш сдържано ридание… Ернест продължи беззвучно да шепне: „Миньон… Миньон…“. Той почувства — очите му горяха. Като се приближи до Елсбет, хвана я за ръката и я изведе от стаята. Фрид и Паула ги последваха. Фриц остана сам в стаята, в която червените свещи продължаваха да заливат с чуден блясък розите в чашата и виното в бокала.
— Да го оставим сам — каза Ернест, — време е за нас да си отиваме.
Фрид отиде да изпрати Паула, а Ернест тръгна с Елсбет из потопените от нощта улици.
Над главите им блестеше звездното великолепие. Елсбет се спря, погледна небето и прошепна: „Звезди…“.
Беглата светлина на един фенер озари лицата им. От парка долиташе благоуханието на цветята. Ернест хвана Елсбет под ръка и я поведе по липовата алея. Водата под моста звучеше сънно.
И отново Елсбет се спря и прошепна: „Липи…“.
Ернест почувства, че ей сега за първи път ще познае красотата на звездите, реката, липите. Сякаш не ги е забелязвал никога по-рано. И от него се изтръгна:
— Елсбет!
Тя го погледна.
Дълго не свали погледа си от него.
— Елсбет…
И той се отпусна на колене пред нея.
Вълната на смътно чувство го бе сграбчила и го носеше в нови светове, в сребърните страни на любовната тъга.
И той почувства как към него се търкалят сълзите на Елсбет.
— Елсбет! — извика той и я грабна в обятията си.
— Ти… ти…
Тя се отпусна на гърдите му.
Ернест изпитваше чувство, че бе станал крал и в неговите крака лежаха несметни съкровища. Така той стоеше под короните на липите и се вслушваше в откровенията на своята душа. Неочаквано го обхвана съзнанието за озарилото го щастие и с тържествен вик вдигна Елсбет на ръце и се втурна с нея напред, в тъмнината.
— О… ти, радост моя… моя мечта… мое щастие…
Като я сложи внимателно на земята, той я погледна:
— Ти… ти!…
Отново повтори ти и в очите й пак блестяха сълзи:
— Аз те обичам!
В мансардата на бляновете свещите продължаваха да горят. Фриц препрочиташе пожълтели писма. Лицето му трепна и той отпусна глава, продължавайки да гледа в тъмнината.
Вратата се отвори бавно. Ернест влезе. Той веднага забеляза състоянието на своя приятел и като се приближи до него, сложи ръка върху рамото му и каза:
— Фриц…
Фриц трепна и горчива усмивка изкриви лицето му.
— Драги мой, светът познава много странности и чудачества, но още по-чудно е човешкото сърце.
Ернест привлече Фриц до себе си.
— Фриц, ти неведнъж си ми придавал мъжество. Не искаш ли този път сам да се лишиш от него? Погледни нашето приказно прозорче, погледни звездите — нашите звезди.
— Ако би могло да се изтръгне сърцето и вместо него да носиш в себе си хладна звезда! — каза скръбно Фриц. — Това би било по-добро, пък и по-леко…