Има хора, които нямат мъжеството да се приближат до своето щастие. И когато щастието отиде при тях, те бързат да го отблъснат. Те искат да бъдат на всяка цена нещастни — за тях щастието е в тяхното нещастие. И всеки е радостен да каже на своя съсед скръбта си. А защо да не се измени този ред и не се стигне до демонстрация на щастието? Онези, които твърде много говорят за своята скръб, в края на краищата започват да вярват в нея. Хората си отравят живота сами, ако престанат да бъдат дребнави и нищожни, тогава животът им няма да е дребнав.
— Ти си прав, мое момче! Нищо не трябва да ни спира — всичко трябва да ни тласка напред. Радвам се, че си така силен! Трябва да се смеем, докато не е настъпил денят и часът, когато ще рухнем и нашето оръдие ще се обърне срещу самите нас — това ще бъде часът на познанието. И тогава нечия алена уста и ласкава, нежна ръка ще ни възвърне силите…
— Елсбет — прошепна Ернест. — Да… Фриц… ти си прав… ти си прав… Светът е красив… Но време е да спим!…
Дните се нижеха като бисери. Те бяха прекрасни като диханието на Твореца. Сутрин изгряваше ослепителното слънце и небето бе ясносиньо. Фриц чувстваше как това пламенно лято му напомня за Италия.
Спомняше си за Италия и госпожа съветничката, която неведнъж бе завиждала на Фриц за това, че бе успял да попътешества и която не желаеше да се раздели със своите привички заради пътуването. Фриц, заедно с Ернест, неведнъж ходи у госпожа Хайндорф. Там Ернест свиреше на рояла и всички бяха във възторг от неговото майсторство и своеобразен акомпанимент. Едва ли някой се досещаше кое заставяше да звучи тъй хармонично пеенето на Елсбет и акомпаниментът на Ернест. Само старата мила госпожа Хайндорф инстинктивно почувства тяхната близост и като се обърна към Фриц, каза:
— Аз виждам, децата си симпатизират. Да ги оставим на самите тях — младежта е в правото си да изживее пролетта. Няма нищо по-лошо от това възпитателите и родителите да се опитат да откажат на младежите онова, което самите те са имали някога. Аз изцяло се доверявам на вас и на вашия приятел, който ми е твърде симпатичен, тъй както и Фрид. Фрид е по-мек и по-нежен, докато у Ернест има нещо от Фауст, в него има нещо загадъчно и тази загадъчност го прави привлекателен, защото е съчетание на мечтателност и внимание.
И госпожа съветничката трябваше да признае, че у Ернест има някакво обаяние. Тя реши да го вземе почти насила под свое покровителство и го покани в салона си, където той можеше да се запознае с влиятелни критици и с представители на изкуството.
Смеейки се, Ернест отклони нейната покана. Той побърза да се върне обратно в Лайпциг — още една година работа и после — в открито море, ще се хвърли в живота.
Срещите с Елсбет придобиха за него голямо значение и в тези срещи повече от всичко у него се проявяваше мечтателят. Те се занимаваха често с музика. Елсбет разучи романсите, композирани от Ернест по текст от Фриц, и неведнъж ги пееше вечер.
Най-сетне Ернест получи съобщение от Лайпциг — часът на раздялата наближаваше. С Елсбет той се прости още в навечерието.
— Прощавай, Миньон — не ме забравяй…
— Винаги… винаги ще си спомням за теб…
И той остана насаме с Фриц. Последния час, който щеше да прекара в мансардата на бляновете.
— Жаждата за приключения, свойствена на младостта, отново се разбуди в мен — каза Ернест на Фриц. — Знаеш ли, всичко ме задържа тук и в същото време горя от нетърпение да се намеря в Лайпциг.
— Жаждата към непознатото винаги смекчава минутите за раздялата.
— Аз поръчах на Елсбет да те навестява по-често.
— Тя ще идва често при мен.
— Пази я…
— Да.
— А сега, приятелю, чувствителността не ми е присъща. Прощавай! Остани си такъв, какъвто бе досега.
И те си стиснаха силно ръцете.
— Бъди здрав, Ернест. И се завърни същият.
Ернест се упъти към гарата. За момент отново го завладя болката на раздялата. Но той вдигна гордо глава и каза: В Лайпциг. И все пак, когато дочу еднообразния шум на тичащите по релсите вагони, почувства как в сърцето му се промъква тъга. И само с усилие на волята се застави да мисли за това, което бе пред него — за Лайпциг.