— Какъв чудесен глас, дявол да го вземе, как хубаво пее!
Постепенно кабарето се оживи. Дойдоха полунощните посетители след представлението. Неочаквано Ойген се оживи.
— Ето я — каза той, — тя наистина идва тук.
Влезе елегантна дама заедно с неколцина спътници. Единствената свободна маса бе редом с масата на приятелите и новодошлите я заеха. Ернест я разгледа внимателно, стори му се позната. Но не можеше да си спомни къде я е виждал. И неочаквано се сети как я бе видял да поздравява някакъв господин. Този горд поклон той бе запомнил по-рано, по време на разходката с Фриц. Беше познатата на Фриц. Ернест продължи да я наблюдава тайно. Беше хубава. Тежки тъмни кичури коса, фини черти на лицето, големи очи.
Тя каза небрежно няколко думи на келнера. Нейните спътници правеха впечатление на гуляйджии.
Дамата разгледа кабарето. Като видя Ернест, тя сякаш се замисли за нещо, опитвайки се да си припомни къде го е виждала. Ернест леко се изчерви и бавно наведе поглед. Очите му се спряха върху копринената дреха, после се преместиха към лачените обувки. Тя долови неговия поглед и леко се усмихна. Той изпи бързо чашата си и с пресилено оживление заговори с Ойген.
Ойген беше славен, лекомислен юноша. Той разказваше за своето последно приключение.
— Ние живеем в една и съща къща — един етаж по-долу. Аз съм музикант, тя обича музиката, самата свири леки сонатини. Най-често се занимава с музика вечер, когато изпитвам желание да си почина. Беше много добросъвестна и ежедневно отделяше по два часа за своите музикални упражнения. В първите дни тези безкрайни еднообразни упражнения ме вбесяваха, още повече защото предполагах, че се занимава някоя стара мома. За да я заставя да млъкне, чуках с четката по пода. В отговор тя свиреше още по-силно. Най-сетне една вечер ми дотегна толкова с упражненията си, че съборих масата на пода. После изтичах при хазяина на къщата, за да опитам с негова помощ да я заставя да замълчи. И кого срещнах, когато се спусках по стълбата? Моята съседка и противница, която също отиваше при хазяина. Очаквах да видя някаква стара гъска, а вместо това се натъкнах на очарователна главица. Тя предполагала, че нейният съсед е някакъв раздразнителен старик, а видя мен. Какво стана по-нататък не е трудно да се отгатне — ние се помирихме трогателно.
— А свиренето? — запита Ернест.
— Започнахме да свирим на четири ръце — отговори Ойген.
На съседната маса се завърза оживена беседа, в която певицата почти не вземаше участие.
Като замълча, Ернест долови за какво се говори. Поклонниците на певицата се надпреварваха в любезностите и комплиментите.
Ернест вдигна очи и срещна нейния поглед. После той изгледа бегло спътниците й и устните му се изкривиха в насмешлива усмивка.
Тя го погледна втренчено.
И той отново наведе очи надолу, като спря погледа си на малката обувка.
Тя долови погледа му и с незабелязано движение едва повдигна дрехата си, като откри стройния си крак, обвит в тънка паяжина на копринен чорап. Кръвта нахлу в слепоочията на Ернест. Той я погледна и пак долови нейната странна загадъчна усмивка.
Не след много тя стана. Излизайки, отправи към него прощален поглед, улавяйки погледа му, който я следваше. После, съпроводена от своите спътници, тя се отдалечи.
Ернест чувстваше как кръвта пламна в жилите му. Представлението го бе развълнувало, а близостта на красивата жена, която го заплени така силно в ролята на Кармен, довърши останалото. Той се вслушваше разсеяно в бъбренето на Ойген и скоро предложи да си отиват.
Но когато се прибра вкъщи, не можа да заспи. Пред него се мяркаха светлините на рампата и той чуваше чудесния глас, пеещ „Хабанерата“. Опита се да си спомни за Елсбет, но нейният чист образ бе сякаш потъмнял. Побърза да се облече и да излезе. Не можеше да осъзнае своите влечения — той беше готов да ги припише на своята гореща кръв, на младостта си, на вълнуващата музика — и все пак зад всичко това стоеше тя — жената.
На другия ден, пък и през всички последвали дни Ернест посещаваше операта. След представлението той бързаше в малкото кабаре. Но не му беше съдено да се срещне повече там с Лана Райнер.
След една седмица треската в кръвта му стихна, той започна по-спокойно да възприема всичко наоколо и да се надсмива над собствената си разгорещеност. С ново усърдие залегна над работата, която донякъде бе изоставил. Забрави за операта и започна да отделя повече време за разходки. В тишината на леса успя да долови в шумоленето на дърветата една тема, която разработи в маниера на серенада от Хайдн и я облече във формата на квартет. Това произведение посвети на Елсбет. Вечерта, когато дописа последната нота, беше в много спокойно и радостно настроение.