Към нотите приложи сърдечно писмо, адресирано до Елсбет. След това се разположи по-удобно в креслото и мирно се загледа във вечерната далнина. Това усещане на благодатен покой бе за него нещо ново и той му се отдаде с любопитство, като се опита да разбере кое бе събудило у него това настроение.
Но веднага се събудиха и неясните му стремежи, и демоните, които бяха нарушили неговия покой, и той отново почувства, че в душата му се води борба. „Да можеше човек да бъде по отношение на себе си съвършено честен и откровен“ — помисли той.
Ернест погледна плика.
„Елсбет Хайндорф“ бе написано там.
— Миньон — прошепна замислен той и отново го завладя покой.
— Миньон — повтори той и извика във въображението си скъпия образ. Такава я видя до рояла. Златисти коси и бели дрехи. Тънки черти на лицето и големи ясни очи.
— Ти си моята душа — каза той тихо и се забрави в мисли за нея, докато нощта не затвори ласкаво очите му.
Следващите дни посвети на напрегната работа. Понякога при него идваше Ойген и разправяше за своите приключения. Той беше във възторг от Лана Райнер и името й не слизаше от устните му.
— Помисли си — каза Ойген, — тези дни тя ще даде на графа добър урок. Той неведнъж изразявал своя възторг, изпращайки й разкошни кошници цветя, и най-сетне се осмелил да я помоли да му окаже честта да вечеря в неговата компания. Тя се разсмяла и заявила, че в такъв случай той ще трябва да покани също и някоя си Мюлер, скромна статистка. Графът измислял хиляди уговорки, но тя настояла на своето. Трябвало да се подчини и бедната Мюлер имала неочакваното щастие поне веднъж да хапне вкусно и до насита. Графът останал крайно недоволен от всичко това и побързал да се отдалечи.
Ернест се разсмя, като чу тази история. Но смехът му прозвуча неестествено, той беше горд — поведението на Лана Райнер му импонираше.
Веднъж привечер Ойген дойде и съобщи, че знае къде ходи често Райнер — в едно малко селце, разположено недалече от града.
— Ние утре също ще отидем там — реши Ойген.
Ернест не се съгласяваше. Но Ойген настоя.
През нощта Ернест не можа да заспи. Нещо му шепнеше: Иди там! И в същото време гордостта му му казваше да не прави това. Реши да остане в града и с тази мисъл заспа.
На следното утро побърза да се облече най-грижливо. „Какво от това?“ — каза си, като безгрижно свиркаше някаква мелодия.
Дойде Ойген и двамата се упътиха навън от града.
Докато вървяха, Ернест почти не си спомняше за Лана Райнер — уморени, те се довлякоха най-сетне до малката гостилница на селцето.
Седнаха на прелестната тераса и се залюбуваха на разстилащия се пред тях изглед. Над синевата на планинските хребети се издигаше лесът и слънцето позлатяваше върховете, сякаш предвещаваше настъпващата есен. Небето имаше прозрачна бледност, свойствена на есенното небе, въздухът беше чист и ясен.
Стопанинът на гостилницата, за да привлече повече посетители, беше ангажирал двама музиканти — цигулар и пианист, които с доста мъка свиреха сантиментални песни. Ернест в отчаяние запуши уши.
В съседната зала някой шумно събираше столовете — очевидно се готвеха да танцуват. Гражданите, измъкнали се сред лоното на природата, бяха в прекрасно настроение. Ернест се учуди, че всички тук бяха общителни и приветливи — местните нрави съвършено не приличаха на това, което бе привикнал да вижда в Северна Германия.
Докато в Северна Германия в кафене с достатъчно много посетители всеки сядаше отделно, тук неведнъж се случваше на неговата маса да идват непознати хора и без да се интересуват, че в кафенето има и други свободни места, приветливо се обръщаха:
— Вие стоите тук самотен, няма ли да ви бъде приятно да се присъедините към нас? — Или се случваше да сядат и без особени усилия да завържат общ разговор.
Скоро терасата се изпълни с посетители и започнаха да се чуват възгласи и приветствия, прелитащи от маса към маса.
„Ето я!“ — прошепна неочаквано Ойген.
Лана Райнер седна в ъгъла на терасата. Ернест я погледна и против желанието си почервеня.
Тя не можеше да го види, защото седеше в профил към него. Музикантите свиреха финала на валса. Към тях се упъти възрастен господин и поговори нещо. Когато той се върна на своята маса, музикантите се поровиха в нотите и засвириха увертюрата към „Кармен“, но след няколко такта се объркаха и млъкнаха.