„Миньон“ — написа и скъса парчето хартия. Намери портрета на Елсбет. Стори му се, че портретът излъчва умиротворение и покой. Но после отново видя загадъчната усмивка, в която се съчетаваха греховност, печал и страстна истома, и мислите му се размътиха, заля го огнена вълна… Отиде до прозореца, отвори го и загледа нощния мрак. Нощта лъхаше прохлада, стана му по-леко пред самия себе си.
Зад прозореца се простираше тъмнината — той протегна ръце напред и глухо простена.
Покой… покой… ще го намеря ли? И после се разсмя, смееше се на себе си. Кой на двадесет и три години жадува покой? Що е покой? Дял за малокръвните страхливи момчета, невиждащи света зад своите очила.
Бури!… Бури!… Той жадуваше бури! Той жадуваше буря, която би пречистила неговите желания, би му дала възможност да потъне в забрава, да избяга от мислите си.
Почувства как думите нахлуха в душата му, отиде до масата и записа върху парче хартия стиховете:
Какво е това? Ще настъпи ли край на този всеизгарящ огън?… Той ловеше жадно с ръце нощния въздух. В далечината в мъгла се мяркаха неясни сенки. Нощната синева струеше. Някъде далече прозвучаха миротворни мелодии, звъняха камбани… Той грабна молив и нотни листа, започна да пише трескаво, жадно… без да си дава сметка за написаното.
Наоколо му звучеше музика — той пишеше, продължи да пише… А надалече, над всичко, се издигаше алената греховна уста, загадъчно усмихващите се устни… греховност… печал… и страстно томление.
Ернест предаде това, което беше написал през нощта, на своя професор. Беше нарекъл композицията си „Фантазия в сребърни и червени тонове“. Професорът прегледа композицията и стисна силно ръката му.
— Оставете тези ноти у мен. Аз ще намеря издател.
Ернест напусна професора в радостно настроение и с благодарност си спомни за певицата, която косвено му бе помогнала да създаде такова произведение.
Ойген направи името на Лана Райнер любима тема за разговор. Той винаги можеше да каже нещо ново за нея, искрено завиждаше на Ернест и не можеше да му прости, че не предприема нищо, за да затвърди познанството си с певицата.
Веднъж в ранна утрин Ойген дотича и съобщи, че Райнер отклонила предложението на някакъв банкер, като обяснила отказа си с това, че той имал твърде много пари.
Ернест имаше чудесно настроение. Той си сложи яркосиня връзка и заяви:
— Отивам да се разхождам в парка. Каня се да легна на тревата и да помечтая, макар че има опасност някой полицай да ме завари в това занимание и ще ме глоби. Ще дойдеш ли с мен?
— Господи, що за мисъл ти е заседнала в главата! По-добре да отидем в кафенето. Там има толкова славни момичета.
— Те са отвратителни. Помисли по-добре какво ще е да се намериш върху тревата и да се любуваш на облаците.
— Това е скучно. Да вървим.
— Не.
— В такъв случаи ще се видим довечера в операта.
Ернест се упъти бавно към парка. Като избра по-безлюдно ъгълче, той се разположи върху тревата и се замечта.
Мислеше за онези, които останаха в далечния Оснабрюк… Фриц… Има ли нови приятели? Елсбет… Миньон… Фрид и Паула… Колко бяха далече всички от него!
И той затвори очи.
Над него върху дървото чирикаше птичка. Скочи… Та наистина ли се е изхитрил да заспи… Колко хубаво е тук? Видя пред себе си — беше ли това сън или наяве? — Лана Райнер. Тя идваше към него сама.
Той стана и излезе на пътечката. Тя го забеляза. Ернест беше смутен и не знаеше какво да направи. И в същото време чувстваше, че нещо невидимо го влече напред. Отдаде се цял на този порив и тръгна напред. Долови нейния приветлив поглед. Кръвта нахлу към сърцето му и той ускори крачките си — след няколко мига се намери до нея. Безмълвно се докосна до ръката й и се наведе да я целуне. После, зачервен, се изправи и усети погледа й върху себе си.
Пеещ глас го попита:
— Вие мечтаехте?
— Да. Мечтаех за младостта и за отминаващото лято.
— Наистина? Вие мечтаехте за раздялата с лятото?
— Да. В раздялата също има прелест.
— Но в това се таи болка.
— Болката е прекрасна.