— Ще зависи напълно от това как вие тълкувате думите ми.
— Така, значи вие пишете музика по текстове от Фриц Шрам?
— Аз имам редица романси.
— Това е чудесно. В такъв случай аз ви моля да дойдете утре при мен в пет часа на чай. Ще се съберат неколцина познати.
Ернест поблагодари радостно.
Тя му протегна приветливо ръка. Той се докосна до пръстите й и се сбогува.
„Ето каква е прекрасната Лана Райнер“ — мислеше той, като се връщаше вкъщи.
Лана Райнер заемаше елегантна квартира, наредена с вкус и разкош, свойствен за светска жена. В приемната камериерката сервираше безшумно чая.
Ернест стоеше срещу Лана. Тя носеше матовожълта дреха с открити ръкави. Дрехата й отиваше много.
— Помолих ви да дойдете малко по-рано от часа, когато гостите идват — каза тя, — защото исках да поговоря с вас спокойно. Донесохте ли вашите романси?
Ернест й ги подаде. Тя взе нотите и попита:
— Кога искате да ги прегледате с мен?
— В най-удобно за вас време.
— В такъв случай в петък — пет часа. Но едновременно ще пробваме с вас и някои оперни арии. Съгласен ли сте?
— Ще се радвам много на възможността да бъда ваш акомпаньор.
— Прекрасно! Нашият оперен акомпаньор е ужасен. Ще разуча една партия с вас. Но това не ще ли ви отнеме твърде много време?
— За мен няма да е без полза.
— В такъв случай — усмихвайки се приветливо, му протегна ръка тя — ще поработим заедно. Но при едно условие: ще бъдем честни по отношение един на друг и ще си казваме само истината.
— Съгласен.
Камериерката съобщи за пристигането на гости.
— Поканете ги.
Влязоха двама мъже. Единият от тях беше висок, косата му лъщеше и на окото му стърчеше монокъл. Вторият бе по-млад, но около устата му бяха легнали резки гънки. Лана ги представи на Ернест — граф Ниберг, лейтенант Харм.
Новодошлите се осведомиха за здравето на Лана и се разсипаха от комплименти.
Камериерката съобщи за пристигането на нови гости.
Влязоха две дами, съпроводени от кавалерите си. Едната от дамите, с пенсне на носа, тържествено заяви:
— Господа, настъпва времето за владичество на жената.
— Прелестно — простена лейтенантът.
— Как? Прелестно? — учуди се пълната дама.
— Разбира се. Ролите на половете ще се разменят и на вас ще предстои да ни завладявате.
— Долу мъжете! — провъзгласи решително сторонницата на женската еманципация. — Достатъчно е робувала жената!
— Но на мен ми се струва, че досега жената се е чувствала прекрасно в това робско състояние.
— Позволете ми да се доизкажа, господин графе. Жената трябва да бъде равноправна с мъжа.
— Това е невъзможно — заяви Ернест. — Разликата между мъжа и жената е много голяма. Законите са истински по отношение на триъгълника, но по отношение на кръга те губят своя смисъл.
— Това различие е плод на ваша измислица. В какво се състои то?
— Действията на жената са предизвикани от нейните чувства, постъпките на мъжа се крият в разсъдъка — отговори графът.
— Мъжът е способен да бъде обективен, за жената това е съвършено немислимо — заяви лейтенантът.
— Аз намирам, че приравняването в правата би било ужасно — заяви директорът на операта. — Аз чувствам отвращение към агитаторките в рокли. Къщовницата ми е по-мила.
— Как не, вие искате отново да ни затворите в кухнята и детската стая! — отвърна сърдито пълната дама. — О, тези тирани!
— Какво ще кажете вие, господин Винтер? — попита Лана, която следеше спора усмихната.
— За това много се говори, но невинаги думите съвпадат с мислите. Жената трябва да си остане женствена.
— А вашето мнение, госпожице Шрант?
— Аз наистина не зная… но струва ми се, че мъжете, без да се гледа на всичките техни недостатъци, са много мили.
— Браво! — извика лейтенантът.
— А сега достатъчно сме спорили, да преминем на по-мирни теми — каза Лана.
— Да живеят жените! — извика лейтенантът.
Гостите продължиха да беседват оживено, а после се обърнаха към Лана с молба да попее.
Ернест се упъти към рояла.
Нещо прониза тялото му. Той удари по клавишите и звуковете на чаровния глас изпълниха салона. Лана Райнер пееше „Хабанерата“.