— А сега… заповядайте тук, ето ви възглавнички… — И тя го настани на дивана. — Ето чай, пасти, захар… — Тя се приближи до него и своеобразният остър аромат на нейния парфюм го лъхна. Той се почувства като замаян.
— Очите ви пак са странни — каза тя.
— В тях има разочарование…
— Разочарование?
— Да. Аз търся цел и опора, а намирам само призрачна измама.
— Не трябва толкова много да се вглъбяваме в себе си.
— И аз не искам това.
— Погледнете ме.
И той потопи влажните си сиви очи в тъмните влажни звезди на нейните очи.
Ернест би желал това да продължи вечно. Той се любуваше на нейните тънки бели ръце, вдъхваше техния аромат. Залязващото слънце хвърляше лъчите си през прозрачните дантелени завеси и изпълваше стаята с розово сияние.
Ернест сложи ръка на очите си — той забрави миналото, не мислеше за бъдещето. Прозвуча напевният глас на Лана:
— А сега ние ще помечтаем.
С бавни грациозни движения тя прибра масичката с чая. Ернест продължаваше да следи чудесната й фигура, обляна от златото на залеза.
— Аз обичам вечерната здрачевина — каза тя. — Всички линии и краски стават толкова смекчени. Здрачевината ни дава чудесни сънища…
— За какво са сънищата?
Тя стоеше с полузатворени очи.
— Нали ние сме само слаби хора… Животът и реалността — това е всичко. И все пак сънищата… — И едва чуто той добави: — Сънищата са прекрасни.
Сънищата…
И тя запя с чудесния си пълнозвучен глас ария от „Тристан и Изолда“:
Ернест стана бавно от мястото си и като отдръпна портиерата, тръгна към рояла. С полузадушени акорди той я придружаваше; тя продължи да пее, после се приближи до рояла и постави върху пюпитъра ноти.
При това ръкавът й докосна неговото чело. Прониза го сладостно вълнение и напевен трепет пробягна в кръвта му. С безгранична печал звучаха акордите, напоени със страстно томление.
Сънища…
Ернест отпусна ръце върху коленете си. Наред с него стоеше Лана Райнер и го гледаше.
— Всичко в живота е сън, а действителността е печална и тъй бедна…
— Не, сънят е сън…
— А животът, Ернест Винтер? — разнесе се от здрачевината.
— Чудо, Лана Райнер.
Вечерен лъч се плъзна върху челото на Ернест.
— Вие вярвате ли в чудеса, Ернест Винтер?
— Да, Лана Райнер.
Нейните устни затрептяха. И лекият глас прошепна:
— Не искате ли да научите и мен на тази вяра? Тя не ви ли мами?
— Никога, Лана Райнер.
— Аз тъгувам, чакам някакво чудо, Ернест Винтер — продължи прекрасната жена до рояла.
— Чудо… то е дошло при мен… — каза Ернест и бавно, сякаш тласкан от невидима сила, коленичи до нозете й.
Тя го изгледа с бавен поглед и сложи бялата си ръка върху челото му.
— Здрачевина… — пошепна тя и бавно се упъти към креслото.
Ернест стана и я погледна с широко разтворени очи.
Тя стоеше в креслото; последните лъчи на догарящото слънце позлатяваха нейния стан, очите й бяха устремени към него.
Той се приближи до нея, сведе глава и скри лицето си в нейните колене.
Тя милваше косата му. Лицето му беше бледо, а зениците бяха потъмнели.
— Скъпи — прошепна тя и целуна очите му.
През нощта Ернест заспа дълбоко. Не сънува нищо. На следното утро всичко му се стори като сън. Беше в странно настроение — в него се сливаха печал и радост. Опитвайки се да не мисли за нищо, той седна да работи. Лана Райнер бе тъй далечна, струваше му се чужда — той почти не си спомняше за нея. Мислеше за Елсбет, знаеше, че я обича много.
Изминаха няколко часа и той започна да гледа на преживяното с други очи. Неспокойно очакване изпълни сърцето му. Непрестанно изваждаше от портфейла си билета за ложата — този билет, който тя му подари, и гледайки го, се опитваше да се убеди, че всичко е наяве.
Ернест оправи грижливо тоалета си и след това се упъти с бавни крачки към театъра.
Минавайки по улиците, забеляза афиш от операта. Спря се и прочете: „Мадам Бътерфлай — Лана Райнер“. Край него се нижеха минувачи и те също обръщаха внимание на афиша.
— Райнер пее Бътерфлай — каза някакъв господин, — трябва да побързаме да си вземем билети.