— Да…
Тя продължи да го гледа мълчаливо.
После си отиде… Фриц запали лампата. Ноемврийската мъгла обвиваше прозореца. Небето беше беззвездно, но лампата разливаше златиста светлина.
Късно дойде Елсбет.
— Радвам се, че се върна, вуйчо Фриц.
— И аз се радвам, че съм пак вкъщи.
— Какво успя да направиш?
— В понеделник Трикс ще си отиде у дома.
Тя кимна с глава.
— Знаех. Само ти можеше да направиш това. Аз свикнах много с нея.
— Как са твоите питомци?
— Растат. Днес бях до леглото на един от моите тежко болни. Бедничкото не може да се движи и на обяд го нахраних аз. Внезапно то залови ръката ми, стисна я силно и каза: „Лельо Лиза, ти трябва да станеш моя майка…“. И аз трябваше да му обещая. Не му е съдено да живее дълго. Майка му няма време да се грижи за него. Тя има още шест и трябва да мисли откъде ще им достави храна. И то пренесе върху мен цялата си обич. Готова съм да посъветвам всекиго, който търси забрава или иска да се откаже от своето минало, да се грижи за болните.
— Да, ти си права. Това заменя много неща.
Тя го погледна печално. В очите й блеснаха сълзи:
— Толкова го обичам… — прошепна тя.
— Той ще се върне при теб. Любовта е жертва. Често наричат егоизма любов. Само този, който може да се отрече от себе си доброволно в името на любимия човек, само той люби.
— Аз не съм способна на това.
— А ако по такъв начин би му причинила болка?…
— Болка?… — прошепна тя. — Не… не искам… по-добре… ще се откажа… — И тя закри с ръце лицето си… — Но това е толкова тежко… Толкова тежко.
— Ти му принадлежиш и той ти принадлежи — продължи тихо Фриц. — Знам това. Ти също знаеш, че му принадлежиш, но той не си дава сметка, че е твой. Но повярвай ми, той принадлежи на теб. Неговата душа принадлежи на теб.
Тя го погледна печално.
— Ти приличаш, Елсбет, на рядко растение. Ти се разтваряш пред слънцето само веднъж, за да не се разкриеш повече никога. Такова е твоето сърце — ти обичаш само веднъж, за да не обичаш повече никога.
— И ти обичаш Ернест?
— Да…
Настъпи мълчание. Лампата хвърляше върху косата на Елсбет златисти отблясъци.
— Миньон — прошепна замислено Фриц. — Елсбет, ти знаеш, че в живота има странни пътища. Денят и нощта се сменят един друг. Ще се сменят те и у Ернест.
— Той ми пише толкова рядко.
— Ти достатъчно ли си силна, за да изслушаш истината?
Тя кимна с глава.
— Сега в Лайпциг гостува една певица, която е идвала и тук…
— И той… обича ли я?
— Не… той обича теб… Но е пленен от нея… писа ми писмо… и аз ще ти го дам да го прочетеш.
Тя прочете писмото.
— Така си и мислех.
— Не исках да ти показвам писмото, за да не ти причиня болка. И сега ти съобщих за него само за да ти дам възможност да разбереш, че тук е замесено нещо друго. Той е в плен на чувствеността. За Ернест това е мислимо. При своето самолюбие той трябва да задоволи честолюбието си. Но ще настъпи миг, когато ще се пробуди и тогава сам няма да може да разбере как се е решил на това. Ще се пробуди. В противен случай остава тежка рана. Не трябва да се бърза: тук насилието не помага. Ще можеш ли да почакаш, Елсбет?
— Да. Ще мога.
— От твоя страна би било погрешно, ако се вслушаш в оскърбеното самолюбие и побързаш да се отвърнеш от него. Да предоставим това на хората, за които любовта е само позната игра. Сега той се нуждае от теб много повече, отколкото когато и да било. Искаш ли да го напуснеш?
— Не.
— Ти знаеш натурата на Ернест, натура фаустовска, знаеш неговите съмнения и непрестанна борба със самия себе си. И пътят, на който той е стъпил, е един от стадиите на борбата. И той не ще се успокои, докато отново не намери потребния път, а пътят е към теб. Ти вярваш ли в това?
— Да. Сега наново вярвам. Аз знаех и по-рано, но тогава ми беше тъй тежко. Но сега всичко е наред.
— Лека нощ, Елсбет.
— Лека нощ, Фриц.
И той я изпрати до стълбата.
— Колко рано започна да мръква… — каза Фриц.
Върху печката се печаха ябълки. Техният аромат изпълваше мансардата на бляновете. Те стояха там, всеки потопен в мечтите си, любувайки се на светлите пламъчета.
Запалената лампа освети лицата им.
— За последен път в мансардата на бляновете — каза Трикс и устните й трепнаха. — Възможно ли е това! Елсбет, ти няма да ме забравиш, нали?