Директорът на операта даваше вечеря. Част от гостите бяха вече пристигнали и оживено разговаряха.
Малко настрана стояха двама мъже.
— Кажете, докторе — каза един от тях, — наистина ли прекрасната Лана също ще бъде тази вечер?
Лицето на събеседника му трепна.
— В такъв случай трябва да предположим, че ще се яви и нейният неизменен спътник.
— Вие говорите за младия композитор? Казват, че той няма дарование.
— Този, комуто е паднала в дар Райнер, може да бъде доволен от себе си.
— Вие сте склонен днес да остроумничите. Мисля, че тя би могла да спре своя избор на някой по-достоен.
— Та именно затова тя е спряла своя избор на него.
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Вие очевидно не познавате жените. Виждате ли — Райнер е изключително интересна жена. Съгласен ли сте с мен?
— Разбира се.
— Естествено, тя е много разглезена.
— Вие сте прав.
— С други думи — тя е преситена.
— И това е възможно.
— Оттук и нейните капризи. След като си изпил много шампанско и други избрани вина, понякога чувстваш желанието от проста чашка пиво. И след като си преситен от изкуството, културата, изтънчеността, чувстваш влечение към нещо естествено… неизкушено… Всичко е в нейните крака. Всички й предлагат любов и поклонение. Всичко й се принася в дар. Не е чудно, че и тя изпитва желание, макар и рядко, да се пренесе в дар… След всичката тази игра на любов — да заобича…
— Любов? Вие се шегувате, докторе — тя е съществувала само в средните векове.
— Драги Леви, вие може би сте много сведущ в борсовите курсове, във валутните операции и банковите работи, но вие не разбирате жените. Запомнете, рано или късно на всяка жена играта й омръзва, приисква й се да се влюби… Но тъй като тя и без това притежава твърде много, то за нея роман с човек, заемащ положение, равно на нейното и с изгледи за брак, не й се усмихва. Това е за нея твърде ново. Тя се нуждае от нещо друго — от салонно кученце, от мило момченце… Разбирате ли ме?
— Разбира се. Ей сега ще разкажа на жена си.
— Чакайте!
— Защо?
— Дайте ми дума, че ще мълчите.
— Но, докторе…
— Обещавате ли ми да мълчите?
— Да. Но наистина това е много странно. Защо не искате, защото…
— Аз не обичам клюките…
— Господи… Та вие бихте могли в продължение на цял сезон да бъдете светски лъв и познавач на жените…
Като клатеше глава, той се отдалечи.
— Глупак — избърбори след него докторът. — Аз не искам да дрънкаш, защото я обичам.
Вратата се отвори. Влезе Лана Райнер, съпроводена от Ернест. Всички погледи се обърнаха към новодошлите. Домакинът на къщата избърза към нея и радостно я приветства.
Лана беше с великолепен вечерен тоалет. Като особена сензация директорът Борн очакваше гост — руския княз Расников, милионер и меценат. Той побърза да разкаже на Лана и се осведоми дали е съгласна да бъде съседка на княза на масата. Лана отказа, като заяви, че е помолила по-рано Ернест да й бъде съсед. Домакинът изказа съжалението си — князът настойчиво се стремял към тази чест.
— Много съжалявам…
— В такъв случай…
Вратата на столовата се отвори и пред погледите се показа бялата подкова на масата. Князът, едър мъж с гъста брада, поведе към масата дъщерята на домакина.
Лана седеше срещу него и разговаряше непринудено. Князът беседваше с домакина и Ернест за Берлиоз. Той поглеждаше често към Лана. В средата на разговора Ернест почувства горещото докосване на нейното коляно и тя му прошепна: „Мое скъпо момче…“ и след това високо каза:
— Позволете ми да ви помоля да ми налеете мозелско вино. Не пия рейнски вина.
Ернест почувства как у него пламва усещането на тържество и радост.
След вечерята мъжете отидоха в пушалнята. Но скоро князът направи предложение да се присъединят към дамите и домакинът се упъти към приемната, за да се осведоми дали дамите нямат възражения.